Всичко за майка ми - II

Първия ден тя рева 15 часа и се обади на всичките ни познати, за да ги информира, че баща ми въобще не се е преместил за кратко при баба ми да й помага, както беше обявил, а ни е напуснал заради друга жена, вече официално. На всички споменаваше, че не би могла да живее така. Когато заспа умаломощена, преди полунощ, аз се измъкнах от къщи. Отидох при един приятел за да се накова с водка и реланиум и да забравя ситуацията, без да си давам сметка, че това е само началото. Опомних се няколко часа по-късно и се изстрелях към нас преди да се е събудила майка ми. Беше ме страх да не направи някоя глупост.

Вторият ден не започваше никак добре. Беше се събудила преди да се прибера и също се беше наковала с реланиум, но в значително по-големи количества. Обадих се на Бърза помощ и изброих липсващите лекарства. Реагираха бързо, дойдоха и я отведоха, въпреки съпротивата и нечовешкия цирк, който изнесе на паркинга пред блока. Може да беше, а може и да не беше изпила въпросните хапчета, но в очите на деветнайсет годишния й син, ситуацията беше трагична. Съседите плъзнали по балконите жадно попиваха всяка секунда от драмата.

По обяд от някъде се появи баща ми, някой му беше разказал. През последните дни той се беше покрил дълбоко, сякаш мислеше, че ако изчезне той и проблемът ще изчезне - никога не става така. Закара ме до Пирогов за да я посетим. Тя спеше. Бяха й дали успокоителни и не ни разрешиха да я будим. Баща ми ме върна обратно вкъщи и отново изчезна трайно. Не го видях докато не стана късно.

Вкъщи беше паднала бомба. Освен пораженията от буйстващата ми майка, жилището ни беше насред огромен летен ремонт. Цялата покъщнина беше струпана в детската стая. Дори не можех да си легна, камо ли да се занимавам с интересите си, да слушам музика или нещо друго, което да отвлече вниманието ми от реалността. Изтощен от безсъние и нерви заспах на земята в хола върху разглобените мебели.

По някое време следобед звънецът ме събуди на пожар. В очакване на нещо лошо излязох на балкона. Пред блока майка ми обикаляше около едно такси. Ревеше и крещеше някой да й хвърли пари за да си плати сметката. Явно бе звъннала на всички звънци, защото всички налични съседи отново висяха по прозорците за второ действие на драмата.

Когато се качи горе стана ясно, че е избягала от болницата. Гола и боса, само по болничен халат. Остатъкът от деня премина в рев и крясъци по мой адрес защо съм се обадил на бърза помощ, защо сме я оставили в болницата, защо съм бил на страната на баща ми (?!?!), защо да продължава да живее ...

Заспа в моята стая, където можеше да се заключи. С един от номерата си аз отключих и скрих ключа, но въпреки това спах на стол пред вратата.

Третият ден премина изключително мракобесно. Тя отново се обади на всички познати, за да продължи да ги информира за семейната трагедия, докато аз криех лекарствата, ножовете, отвертките, коланите, въжетата...

- Няма нужда да спиш пред стаята и да криеш посудата! - с едва доловима надсмешка каза тя привечер. - Това няма да помогне!

Стана ясно, че колкото и да опитвам да я опазя от нея самата, това е обречена кауза. Не може да бъде спасен някой, който не иска да бъде спасен. Въпреки това отново спах пред вратата.

Четвъртият ден започна с лъч надежда. Тя стана, облече си новите дънки, една моя червена тениска Ducati, каза, че се е чула с баща ми и отива при него за да се разберат за издръжката, която ще ни плаща, щом иска да живее с друга. Звучеше относително спокойно. Аз не се чувствах така и когато излезе отидох до двора на училището за да се порадвам на скейтборда си. Беше чисто нов twin-tail - безценно детско имàне през ранните '90. Сбъдната мечта за мен, скейтът беше единствената ми утеха в онзи момент. Улисан в опити за правене на трикове изобщо не съм разбрал кога е минало времето. Въпреки, че се надявах родителите ми да се разберат като нормални хора, майка ми да се успокои и да намери начин да заживее без него, исках да се прибера преди нея за да продължа опитите си да я опазя, докато това се случи. По-късно осъзнах, че тя най-вероятно си е давала сметка, че синът й е на 19 години и скоро ще се наложи да живее и без него. Уви не стана точно така.

С моите хора бяхме седнали на стълбището на училището за да си поемем въздух от скейтинга. В летния следобед като днешния слънцето грееше безпощадно. Изведнъж от далечният вход на двора, с Балканчето си влетя Ники от първия етаж, засили се право към нас и изкрещя:

- МИРО, БЪРЗО! МАЙКА ТИ Е ПАДНАЛА ОТ БАЛКОНА!

Времето замря за секунда, след което премина в хипер-скорост, както корабите в Star wars. Затичах се към Ники и го пресрещнах в средата на двора.

- Тя жива ли е? - извиках аз, очаквайки лъч нададежда.

- Качвай се на багажника, ще стигнем по-бързо! - избегна отговора той.

Според времето препускащо в главата ми пристигнахме за 10 секунди, а пред входа вече се беше насъбрала тълпа. Явно всички в градинката между блоковете бяха станали свидетели на финалното действие на драмата. Някой се опитваха да държат децата си настрана за да не гледат. Ние връхлетяхме с колелото, тълпата се отвори за да ни пропусне и се затвори бавно след нас.

Майка ми лежеше на полянката с новите си дънки и червената ми тениска. Изглеждаше ..... спокойна. Стрелнах се към нея в желанието си да я вдигна на крака. Съседът от първия етаж препречи пътя ми с отворени обятия и желание да каже нещо успокоително.

- Недей да я местиш, извикали сме полиция. - беше единственото, което успя да изрече преди жена му да му подаде белия чаршаф, с който да покрием тялото.

В този момент времето възвърна нормалния си ход и всичко се превърна в истина. Тълпата оформи широк кръг, аз обикалях около центъра му и крещях "ЗАЩО?? ЗАЩО!! ЗАЩО?!"

Висока женска фигура проби кръга и плачейки ме прегърна. Познавах я отлично, но не можех да разбера как се е озовала тук - секретарката на баща ми. Той беше изпратил секретарката си! След като близо седмица се беше крил, отбягвал обажданията ми и нуждата от съвет какво да направя за да не се стигне дотук, той беше изпратил секретарката си да ме прибере и заведе при него!

Качих се до нас, разбих заключената отвътре врата, изпих водна чаша водка, направих обиколка на руините, събрах си най-важните неща, говорих с полицията, повърнах, тръгнах си и никога повече не се върнах в бившия ни дом.

 

***

- Тя жива ли е? - хлипайки изрече баща ми с онази надежда, с която аз бях попитал съседкото дете няколко часа по-рано. В погледа му имаше онзи детска искрица надежда, че аз ще кажа нещо различно от другите преди мен, че всичко е измислица, че ще му се размине...

- Не! - отговорих аз.

Тогава видях как най-великият мъж в живота ми се разсипа по пода. Сякаш бях изтеглил основата на двуметрова фигура от зарчета.

Години по-късно и така до смъртта му, когато другите бяха забравили и вече не забелязваха, аз все още виждах, че е сглобен от същите тези парченца, но накриво, с пропуски и липси, а и лепилото си личеше. 

Иска ми се да вярвам, че в онзи ден преди точно 30 години, около 17 часа, невидима сила е успяла да ме запази и съхрани цял и непокътнат, корав и психически устойчив. А може би съм бил кух тийнейджър, на който не му е пукало за майка му, която е решила да сложи край на живота си докато той прави опити да я опази, или не му е пукало за баща му, който се е покрил с надеждата, че ако не участва в събитията, те ще спрат своя ход.

А може би в онзи ден трима души са се разбили с едно падане. Може би и аз съм сглобен накриво, но никой не помни как съм изглеждал преди това. А може би сте свикнали с гледката?! А може би след този разказ ще откриете снадките на разбитите и липсващи парчета.

Кой знае, аз така или иначе не мога да се погледна отстрани.