Волуешки Мондео

Преди десет години продадох една кола. Майсторът, който я попритегна преди продажбата беше общителен. Споделих му, че за заместител ще търся Форд Мондео '98 и го попитах какво мисли за този модел. Мислеше хубави неща. Освен това мислеше, че познава точният човек, в точният момент, с точният автомобил, за точната цена, но ....... във Волуяк?!

- Ти пък, къде ме прати във Волуяк в тоя студ? Да не би колите в София да са свършили? - попитах.
- Па' то Волуяк е в София, бе! Аз всеки ден идвам оттам на работа! - каза той, сякъш ежедневното му идване е довод, че Волуяк е в София.
- Няма да отида до там в тоя студ! Да я гледам, после да я караме до тук за оглед, после да я връщаме ...
- Няма какво да й гледаме! Аз съм я поддържал, всичко й е сменено и работещо! - каза майсторът сякъш това бе довод да не я прегледаме. - Той ми е съсед. Все пак Георги Христов много пътува из страната и не може да си позволи колата му да не е на ред.
- Георги Христов? Георги "Ритъма Шакъдъм" Христов?
- Да бе, за тва ти я предлагам, щото той си взе Мерседес и тази вече не я кара.

Речено-сторено. В прекрасна съботна утрин с моя човек се метнахме на неговата кола и в 10 ч. бяхме на път. Бяхме взели кафета, цигари и всичко необходимо за оглед на кола, т.е. нищо особено. Минус двата градуса създаваха известен дискомфорт, но все пак февруари не ще бъде май. Настроението бе приповдигнато, километрите весело препускаха през гробищни паркове и Модерни предградия.

Пристигаме на нещо като мегдан. Там имаше павильон с топло "кафе", но го нямаше човекът, който бе обещал да ни чака. Добре, че не пия кафе. След 20-тина минути вече ни беше хладно и в колата.
- Получих СМС! Я, включил си е телефона, вече мога да му звънна. За пети път. - зарадвах се аз.

- Къде сте? Идвам, идвам! - каза той, в отговор на моето ало. - Добре де, не очаквах да дойдете на време. (А кога, по дяволите си очаквал да дойдем?!?!)

Къщата е Георги Христов е наблизо и добре че не си оставихме колата, ебати студа е в 10:40!
Такааа! Няма кой да отвори гаражааа. След известно суетене майсторът предложи да намери кой да го отключи. Чудесна идея, другият начин биха го нарекли влизане с взлом.

Най-накрая, ето я! Добре изглежда, запазена е и ... не пали!
- Нема се плашиш, акумулаторът е паднАл, са ше донеса мой. - И изчезна. И ние седим пред разградения двор и отворената кола на Георги Христов и я опипваме. Добре, че никой не ни видя. Засега.
Върна се с акумулатор. Запали. Най-после ще я покараме и да си ходим, че вече умряхме от студ.
Не тръгва, не може да отлепи от мястото! Басимайгада, почваме да се изнервяме. Сега пък какво има? Я, блокирали са й задните колела. Кажи чесно! Колко необичайно след като е седяла 6 месеца на ръчна спирачка, това няма как да не даде отражение.
- Момчета, елате да ме бутнете да я изкараме от гаража, навън няма как да не превъртят! Нищо й няма на колата!

Тук, в 11:15 ние просто трябваше да кажем "Беядамуеамайгада в тоя студ, ние сме купувачи и то доста търпеливи, ако не си забелязал!" и да отпрашим към истинската София, но...
Започнахме да избутваме тон и две-триста с блокирала ръчна от гаража. Отне време. Постоплихме се. Улицата е заледена под заснежението. Ще превъртят гумите, ама никога! Бутаме. Бутаме отново и си се смеем. Абе, не бяхме ли тук за да ни ухажват да я купим, а се оказахме отзад бутайки я?!

- Така няма да стане! Много е заледено, няма триене, но ми хрумна нещо друго! Ще отида до един съсед, който има горелка-пърлачка и ще нагрея барабаните за да отпуснат. - каза майсторът и даде газ. Колата потегли боксувайки, а блокиралата ѝ задница се 'лъзгаше наляво-надясно, докато взимаше волуйските завои на ръчна. Буквално.

Към 12 ч., след близо 30 минути пристъпване от крак на крак, с моя човек тръгнахме по следите на майсторлето да проверим дали не е финиширал като Шъмахер на ски в някоя канавка. (Как ли е правилно да се каже - волуйска или волуежка канавка?) Повъртяхме се, повъртяхме се и се върнахме при хасиендата на Христов, щото Волуяк голям!

След още десетина минути се появи майсторът, като и той и Форда пееха, истинският оглед най-после можеше да започне за трети път. Ровене, почукване, подръпване, оглеждане, снимане, каране, палене, гасене, намиране на подписани картички в багажника с лика на собственика и т.н., всичко както си му е реда.
"- Дали да не си вземем няколко картички?
- Ти луд ли си? За какво са ти, срамота е дори да се похвалиш." - провеждам диалог наум.

- Ей, каво правите с колата ми, бе? - Георги Христов по чехли и пеньоар е гледка, която искам да забравя. - Кой ви пусна в гаража ми?
- Пич, нямаш идея колко неща изпусна! Връщай се в леглото.


Седмица по-късно в си купих Фолксваген от една женица, живееща почти до нас. И за това събитие има какво да се разкаже, но да отидеш до Волуяк и да утрепеш 1/2 ден за да купиш старият Форд на Г. Христов, а вместо това да го буташ 3 часа с идеална цел и блокирала ръчна спирачка, при минусови температури е безценно. Не го правете.

Лъжичката

Нали ги знаете готините Autogrill-ове по магистралите в Италия?

Пристигаме на един такъв за кратка почивка, някъде по обяд, изсипваме се един рейс хора и всички хукват към кенефа. Не и аз. Това съм го играл десетки пъти – първо си купуваш храната, после пикаеш! Така и в двата случая пред теб няма опашка. А и когато в последствие екскурзиантите са се събрали за тръгване никой не се сърди, че си се забавил, защото имаш нужда да изкараш предишната храна, но ако си се забавил за да купиш нова, веднага започват да потропват нервно с крак и да питат „Абе, оня едрия, от трети ред няма ли го още?!“

На касата поръчката е винаги една и съща – кафе и промоцията „фреш и поничка“. Кафето е за Нея, фреша ще си го разделим докато пушим, а поничката остава за из път за оня едрия.

Обаче най-важното от ритуала, крайъгълният камък, смисълът на фреша, тайната усмивка към касиерката, поводът да пиша е ……. Лъжичката. Дават ти я за да си разбъркваш фреша и очакват да им я върнеш с чашата.

Абе, луди автогрилски хора! Как да отговоря на очакванията ви? Вие тази лъжичка виждали ли сте я? Ползвали ли сте я? Имате ли и най-малка представа колко е красива и удобна за ядене на кутия сладолед в къщи пред телевизора?! Ако тя за вас е просто уред на труда, тогава ще си я взема! Както съм правил вече три пъти. Още една екскурзия до Италия и сервизчето ми от 6 лъжички ще е готово.

Речено-сторено. Излизаме на вън, пием си сокчето, пушим си цигарки, говорим си с другите каки и аз си прибирам лъжичката в джобчето. А тя една дълга, тънка, стоманена, чудесна! <3

Идва време за тъгване, идва време за ходенето в кенефа. Влизам, върша си работата, разглеждам си трофея, радвам му се, забърсвам го с мокра кърпичка (лъжичката-трофей, де). Прибирам го във вътрешния джоб, вдигам ципа и вдигам гълъбите.

Междувременно в преддверието при мивките чувам оживление, най-вероятно нов рейс е спрял да зареди и разтовари флуиди. Отварям вратата и ми става лошичко! Пред моята кабинка има двайсетина карабинери! Не от парадните, а от онези двуметровите. Сто килограмовите. С навитите ръкави и татуировките. С ръце мускулести колкото моите крака. С кори, кевлари и узита. И с по два пищова. И ме гледат. И аз много искам да извадя лъжичката, да им я подам, да падна на колене в локвичката пред вратата и да моля за милост, плачейки като малко момиченце.

Половин секунда преди да го направя в главата ми прелита еретичната мисъл – „Абе, надали батальон елитни, тежко въоръжени карабинери са отцепили WC-района за да заловят прословутият крадец на лъжички, когото издирват от две години. Може би просто искат да пикаят, a?!“

Правя крачка напред, а те се отдръпват, правейки ми място да мина. И аз се оказвам насред тях. И съм най-дребният. И най-леко въоръженият – с крадена лъжичка и молив за кръстословици. Битката очевидно ще е неравностойна, затова предприемам тактиката на Тим Рот в Глутница кучета – хладнокръвно се правя, че съм за гъби. Преминавам през тълпата гиганти, измивам си ръцете, избърсвам ги старателно, обръщам се, поглеждам ги и улисан в собственото си актьорско майсторство на излизане се сблъсквам с останалите двадесет. Преживях и тях също толкова тежко.

Пред тоалетната цари оживление. Групата жени с изплезени езици точи лиги по посока на двата черни бронирани автобуса с надпис „Неслучаен превоз“. А всичките им пасажери са високи, атлетични, с черни униформи, небрежно брадясали италианци, и с големи пищови – направо порнофилм.

- Алооуууу, какии! Затворете си висналите ченетата! Вие т‘ва дето си го мислите за карабинерите, аз почти го преживях вътре в кенефа!

Не ме разбраха. Единствено Тя ме гледа и се смее с глас. Нали ме познава и чете в очите ми всичко, което вие досега четохте. Що ли ѝ казах, че отивам да измия лъжичката.