...
Мечът от снимката беше една от любимите ми играчки. Имах два за да се дуелирам с баща ми. Имах и две подобни шпаги, една много готина тояга и една тръба за фунийки. В общи линии играчки, каквито всички момчета израстнали през 80-те имаха. Представях си, че съм прабългарски войн, мускетар или индианец и забивах фунийки в дините струпани пред плод/зеленчука.
Много обичах да играя с въпросните играчки, но рядко ми се отдаваше възможност, защото се налагаше да ги крия от майка си. На нея ѝ беше много удобно да ме бие с тях. По този начин не ѝ се уморяваха ръцете, а и ме стигаше от по-далече.
Със сабята от снимката болеше много. Еластична, пластмасова и дълга около 50-60 см., оставяше следи като от колан. Чувствах се късметлия, ако в яростта си хванеше канията на сабята. Тя беше лека и куха (също на снимката). Но най-много болеше от тънките шпаги. Боят никога не продължаваше дълго, 3-4 удара са напълно достатъчни за 8-10 годишно дете. По крачетата и дупето. Когато се опитвах да ги предпазя го отнасяха ръчичките. Казвам ги умалително, защото бяха такива в сравнение със сабите.
Колкото повече растях, толкова повече майка ми се нуждаеше от сабите за да ме наказва. Не че бях лош, просто я заболяваха ръцете. Децата, както знаете, постоянно правят неща, за които ти идва да им шибнеш един. Е, майка ми не се оставяше да ѝ мине. "- Ще те изжигаря!" - писваше истерично тя и започваше да се оглежда за играчките ми. И така, аз започнах да ги крия. Да, не можех да си играя с тях когато поискам, но цената си струваше. Играех си само докато тя беше на работа. Когато в трети клас се преместихме в ново жилище, аз ги скрих в дъното на дрешника и не ги извадих повече. Понякога крещеше "- КЪДЕ СА ТИ САБИТЕЕ???" и с бяс в погледа започваше да търси наоколо. Така ми се наложи да залепя и тръбата на прахосмукачката с лейкопласт, за да имам време да избягам, докато майка ми я разкачи.
Горе-долу по това време тя откри заключването ми в детската стая. Добре, че ключалките не бяха секретни, а от онези с дебелите номерирани ключове. Аз от своя страна
открих инструментите и резервните ключове. Тайно бях нарязал улеи на върховете на всички ключове, които можеха да заключат стаята ми. По този начин те се превръщаха във винтове - въртях ги с отвертка през ключалката до основна позиция и ги избутвах на постелката пред вратата. Когато ме затвореше, аз
отключвах отвътре, заключвах отново отвън и тихо бягах от къщи за да си играя.
Така първите няколко пъти жестоко ѝ изкарвах акъла - тя отваряла
след половин час тишина и установявайки липсата ми решавала, че съм скочил от седмия етаж. За разлика от нея, на мен никога не би ми хрумнало.
Растях, възмъжавах телом и духом и майка ми ме наказваше все по-трудно. Понякога в момент на безсилие изхвърляше през прозореца касети и плочи, късаше ми плакатите, криеше любимите ми дрехи. Първите няколко пъти беше много гадно. Бях събирал от джобните си пари за да купя тези неща, знаете как е. Но свикнах. Така се понаучих да си прибирам нещата в шкафовете, за да не са на една ръка разстояние.
Опитите да ме бие не престанаха, но ѝ се получаваше само когато без предупреждение ми зашие шамар. Втори не успяваше да зашие. Ръчичките ми бяха порастнали. Бяха станали дълги и силни ръце, които опъвах напред и тя не успяваше да ме достигне. Това я вбесяваше още повече и опитите ѝ ставаха все по-жалки, досадни и настоятелни. Понякога, за да престане и да ме остави на мира, излизах на балкона и започвах да се смея истерично с всички сили, отчасти, защото наистина ситуацията беше нелепа и отчасти, защото майка ми я беше срам съседите да я видят как се опитва да бие детето си. Което макар и порастнало продължаваше да не дава поводи за това.
Единственото наказание, срещу което оставах безсилен, беше нейният "тур на срама". Когато натрупаше желание за мъст или каквото там трупаше, започваше да обикаля из квартала. Видеше ли група тийнейджъри се спираше при тях, питаше дали ме познават, представяше се и започваше да им говори колко са смотани, грозни, некадърни, необразовани, как не са достойни да ми бъдат приятели, как ме теглят надолу, да ме оставят на мира и да не дружат повече с мен. Представете си какво социално убийсто е това за един тийнейджър! След първите 1-2 тура ми идваше да избягам зад граница. Оказа се обаче, че другите деца са ме намирали за готин човек и не само че не ме отритнаха, а дори започнаха да ми съчувстват за откачената майка и да я отбягват за да не се чувствам неудобно.
...
...
