Срам

          Като първокласник след училище се прибирах сам вкъщи. В редки случай баща ми успяваше в събота да си тръгне по-рано от работа и минаваше да ме вземе след часовете, за да се приберем заедно. Много обичах да прекарваме време двамата и тези изненадващи срещи ме изпълваха с огромна радост. В една от тези щастливи съботи той беше дошъл с колата за да отидем да приберем и майка ми от работа.
          (*За тези които не знаят или не помнят - през ранните '80 все още се работеше и учеше и в съботните дни, предимно до обяд.)
          Службата на майка ми беше близо до Горнобански път, което изглеждаше на светлинни години от "Попа" и като цяло пътуването с кола в онези времена си беше приключение.
          Пристигайки във въпросното учреждение се оказа, че сме подранили и все още тече обедната почивка, целият личен състав беше в столовата. Някаква жена разпозна баща ми и ни информира, че майка ми все още се храни. Той ме изпрати да вляза вътре, да я намеря и да й кажа, че я чакаме отпред.
          Всеки от вас е бил дете и всеки помни колко се е срамувал да бъде насред огромна тълпа, която е вперила поглед в него. Неудобство, срам, притеснение, окуърднес, ..... повечето от вас се чувстват така и до ден днешен. 😉
          Та...! Нямам избор, влизам в столовата и тръгвам измежду масите да намеря майка си. А вътре обядват стотина човека. Те всички отегчени във вялите си служебни разговори и скучното си преживяне изведнъж виждат нещо различно, нещо което не принадлежи на обичайната картина. За мой срам това съм аз. И всички ме зазяпват за да видят при кого отива това дете. И аз не мога в срама си да сведа поглед, защото той ми е необходим за да търся майка си. И умирам от срам. И умирайки от срам се усмихвам и едвам се удържам да не се разхиля от срам. И вървя ли вървя по пътеките сред масите. И колкото повече вървя, толкова по-дълги стават те, като във филм на ужасите. И аз ужасно се срамувам.
          Изведнъж, в края на столовата, майка ми се изправи и започна да маха за да я забележа. Аз вече въобще не мога да сдържам срамната си усмивка и решавам да я прикрия чрез правене на гримаси. Нали се сещате какви - от онези, с които малките деца дразнят бабите си, когато не могат да ги хванат тичайки около масата. Кривене на очите, надуване на бузи, плезене и въртене на език във всички посоки, обръщане на устни и всички изброени едновременно. Така прикрит зад налудничави физиономии, изминах останалата част от столовата. Въобще не си давах сметка, че ако е имало някой, който не ми е обърнал внимание, то вече със сигурност го е направил. Това, разбира се няма значение, защото аз съм спрял да се срамувам - от маймунджилъците вече никой не забелязва притесненото ми подхилване.
          Стигнах до майка си с разкривено лице, казах й че я чакаме и тръгнах обратно по дългия път през столовата, продължавайки да кривя лицето си във всякакви възможни маски и гримаски.

........

          Тя бързо ме повлече стискайки ме над лакътя. Искаше да се отдалечим възможно най-бързо от витрините на помещението за хранене. По пътя тихо съскаше и ме заплашваше през зъби. Баща ми, неразбиращ какво се случва, вървеше учуден след нас.
          Приповдигнатото ми настроение и радостта от предстоящия уикенд, прекараното с баща ми време, пътуването с колата и факта, че прибираме мама от работа, изчезнаха още с първия шамар. Бяхме излезли от полезрението на обядващите колеги.
          - А бе, ти нормален ли си, бе?! Идиот ли си, какъв си беее?!?! (ПЛЕЕС!) Как можа да ме изложиш така пред цялото предприятие, бее!? Не те ли беше срам, бее!? (ПЛЕЕС!)
          - Какво става тук? - догони ни баща ми.
          - Попитай сина си! - крещеше тихо тя. Мина през цялата столова правейки се на идиот! Кривеше си лицето. Колегите сега мислят, че детето ми е слабоумно!! 
          И продължи:
          - Как можа така да ме изложиш пред цялото предприятие, бее!? Не те ли беше срам, бее!? (ПЛЕЕС!) КАК НЕ ТЕ БЕШЕ СРАМ? КАК НЕ ТЕ БЕШЕ СРАМ!?!

          И как да й обясня, че аз от срам го правех.

........

          Като тийнейджър открих "пънка" като отношение към живота и околните. Започнах да се обличам като скитник, пробих си ушите, пуснах си Мисфиц-бретон и повече никога не се срамувах. Т.е. срамувах се, но знаех как да го прикривам. Когато влезех в помещение пълно с непознати които ме гледат, просто започвах да правя гримаси, плезех се, показвах среден пръст или виках "Кво бе?!". Всички си казваха "Мани го тоя, тоя е пънкар!" и спираха да ми обръщат внимание. След това каквото и да направех се приписваше на това, че съм пънкар. Или идиот.
          И до днес в подобни ситуации се ръководя от мантрата си "Ако те е срам да влезеш в стая с непознати - съблечи се гол." 

Станцията

        През 1985-та, месец преди да завърши учебната година, претърпяхме автомобилна катастрофа. Баща ми, правейки ляв завой, отне предимството на някакъв и той ни изтряска от пасажерската страна, между двете врати. Майка ми беше потрошена, аз натъртен, а баща ми дълбоко съжаляващ. И всичко това под звуците на "Големият кораб минава" - скапаната песен за саундтрак на скапана случка.

        Майка ми влезе в болница за операции, екстензии и чудеса. След изписването й не трябваше да стъпва на десния си крак, докато не заздравее напълно, щяха да минат месеци докато се оправи. Съответно не можеше да пътува и нямаше да успеем да отидем на море.

        Тези от вас, които помнят Картите за почивка, знаят колко те бяха ценни, желани и важни в живота на трудещите се и техните семейства. Времето си течеше и родителите ми търсеха варианти как да постъпят - аз не можех да отида сам, защото бях на 12 г., всичките ни близки вече имаха планове, а майка ми не можеше да пътува. Накрая, за да не "изгорят картите" и за да "преодолее детето стреса от катастрофата", нашите взеха решение баща ми да заведе само мен. Спомням си, че с Вартбурга пътуването до Балчик отне цял ден, през който аз облъчвах баща си с аудио касета на Кис, в която имаше само четири песни. Накрая и той ги знаеше наизуст и не се кефеше.

        Почивката от моя гледна точка протече чудесно, тъй като цялото внимание на баща ми и колегите му бе насочено към мен, моето добруване и "преодоляването на стреса". Обикаляне по плажове, киснене по цял ден в морето, игри, подаръци... Страхотен спомен ми е останал как баща ми заради мен открадна списание от масата на един фризьорски салон в Балчик, защото вътре имаше статия за Pink Floyd. Със снимка! Награда "Баща на годината"!

        В столовата на станцията работеха 3 местни какички, надали бяха на повече от 18-20 години. В очите на завършил петокласник те бяха истински нимфи. Бяха много любезни с мен, закачаха ме, смееха се на простотиите ми и слушаха с интерес нещата които казвах, което много ме впечатляваше. Даже ме заведоха в стаята си за да ми подарят 2 снимки на Iron Maiden, които ги нямаше по софийските стрелбища. Това вече преля малката ми чашка и аз много се влюбих в една от тях. Търсех я, висях постоянно около нея, закачах я, досаждах й сякаш ми е съученичка, ...... детска класика.

        Един от дните пак се бях присламчил към нея, но комуникацията ни вървеше трудно. Тя беше дистанцирана и не ми отдаваше цялото си внимание. Не след дълго се появи младеж, към който тя се запъти с голяма радост, прегърна го и го целуна. Представяте ли си - СВЕТЪТ НЕ СЕ ВЪРТЕШЕ ОКОЛО МЕН!

        Аз се качих в стаята ми, седнах на леглото и плаках. Не защото бях лигльо, а защото си дадох сметка как съм се заблуждавал, че имам или ще имам връзка с това момиче. Без никой да ми го подслади бях разбрал, че световете ни нямат нищо общо, освен че за кратък момент са се движели паралелно. Стана ми ясно, че занапред в живота ще има много такива срещи и разминавания, които ще бъдат далеч по-тежки от разминаването по възраст и населено място. Плаках и заради тези бъдещи срещи. Онзи тип плач, в който само хлипаш при поемане на въздух и речта ти насича.

        Някой беше казал на баща ми, че съм се прибрал посърнал в стаята и той се качи да провери дали съм добре. Завари ме във вида споменат по-горе. Стисках двете снимки на Мейдън и плачех. Нямаше как да му обясня какво се е случило, защото нищо не се беше случило. Нямаше как да му обясня как за първи път осъзнавам, че моята измислена реалност рязко се е разминала с реалната реалност и това много ме е натъжило. Ядът, хлипането, сълзите, стискането на юмруци и мълчанието ми много разстроиха и него. Предполагам, че неговото безсилие да ми помогне е било равно на моето безсилие да се почувствам отново както в предишните дни. 

След като стабилизирах хлипането до степан да ми се разбира какво говоря, успях да обясня, че нищо ми няма, нищо не ме боли, никой не ме е обидил и че си плача за някакви си мои неща. Единственото, което отговори той беше:

        - Моето момче, бих убил човек за да си добре!

        Начинът по който го каза не ми остави и капка съмнение дали е способен на това. Казваше го не за да ме успокои, а защото го мислеше. Сега знам, че е клише, но в съзнанието на малкото момче, това беше безпримерна обич. Определено надцаква спомена със списанието. Награда "Баща на вселената"!

        Майка ми не му проси до края на живота си, че сме отишли на море без нея. Нищо, че заедно бяха взели това решение. Тя се е почувствала изоставена и то в тежък момент. Клюката, че баща ми е взел с нейната карта една от секретарките, по никакъв начин не разведри обстановката. Това беше последното лято, в което отидох на почивка с родителите си, макар и само с единия. Те също никога повече не отидоха заедно.

..........

        През 1989 г., в същата станция, с моя човек Росен още първия ден забелязахме в столовата две страхотни какички. Отново бяха местни, но този път от почиващите. Бяха наконтени, направени и сами, а ние бяхме наточени, наперени и хеви метали. С него загубихме първите си дни посредством неизтрезняване и докато да им се намяткаме на каките, се оказа, че вече имат опашка от мераклии. Не си го сложихме на сърце, така или иначе жените пречат на пиенето. След една седмица непрестанен купон с джинове, бири, Guns, Ramones, S.D.I., кибичене с касетофона на паркинга и канене на всичко живо в стаята ни, слухът че сме много готини си тръгна от само себе си.

        В групата на мераклиите имаше и трима братя/братовчеди. Заприказвахме се с тях пред столовата. По металска линия, разбира се. Твърдяха че имат рок-банда. Бяха малко по-големи от нас, ултра-нелепи създания, със самочувствие на хора "излизали на сцена на регионален фестивал за художествена самодейност". Това ги бе подлъгало да мислят, че могат да се класират под полите на каките. Смехотворно, но поне се бяха запознали с тях, за разлика от нас. Поканихме ги да дойдат да пият в стаята ни. Не беше трудно да спечелим одобрението им. На вид и поведение ние бяхме Anthrax, а те ... ммм Импулс?! Ние бяхме от клипа "I'm the Man", те от клипа "Среднощна музика?!", ние си харчехме парите за пиене и цигари, а те за сладолед, ние бяхме сами, а те с мама и тате.

        Одобрението им не ни беше нужно, но да доведат със себе си готините каки за да се запознаем беше наложително. Те с радост приеха, мислейки че шансовете им ще се подобрят, ако са на територия свободна от родителски тела. Дойдоха, пихме, пушихме, братята заграждаха ли заграждаха, но каките в полунощ си тръгнаха. Аз уморен, подпийнал и невиждащ смисъл повече да контактувам с когото и да било, съм заспал.

        Интересното е станало след това - каките отишли до тяхното крило на станцията и установили, че то е заключено. Помотали се, повъртели се, потърсили някой да им отвори, но в крайна сметка, половин час по-късно се върнали в нашата стая. Аз отразих повторното им пристигане, но никой не можеше да ме вдигне за да участвам в угаснал купон. Както разбрах в последствие, Росен е седял до сутринта за да пази каките да не бъдат натискани от самодейците.

        Нищо не се промени след въпросната нощ. Ежедневието ни на курортисти продължи да тече по старо му - музика, цигари, напитки, кибик пред станцията. Ведомственото барче беше доста евтино и ние гледахме да висим вътре през всичките му 4-5 работни часа. Мяткахме G&T и давахме лош пример на другите деца, които също искаха. 

        Два дена след случката в нашата стая, кротко бяхме полазили барчето по вечерно време. Бяхме се заредили много добре, имахме компания и се очертаваше чудесна вечер. Влязоха двете каки. Огледаха, посуетиха се и по-голямата приближи нашата маса.

        - Заповядайте при нас! - казахме с Росен и започнахме да се разместваме.

        - Не, няма да оставаме! А ти не мислиш ли, че ми дължиш извинение?! - каза тя в моя посока с пресилено нацупена гримаса.

        - АЗ!? Че за какво? Ние дори не сме се виждали през последните дни.

        - Трябва да ми се извиниш, че заспа и ни остави сами през нощта с онези натегачи! Добре, че беше Росен да ни пази.

        - ОК, много съжалявам, че заспах след като си тръгнахте! Хахахахааа!

        - Ама ти ни видя, че се върнахме и продължи да спиш!

        - ОХ, много съжалявам, че заспах след като си тръгнахте и после съм продължил да спя.

        Отново пресилено нацупена гримаса. Тогава помислих, че някак си не й отива да тропка с краче на тези години, та тя си беше направо дърта - 25-26 годишна, ехеее! (аз бях на 16) Сега си давам сметка, че може да го е правела нарочно за да впечатли смотания тийнейджър. За да не продължава разговорът по този начин си придадох сериозен вид и казах:

        - Съжалявам, че не останах да ви правя компания, не беше кавалерско от моя страна!

        - Приемам извинения само в стаята си! - каза тя и си тръгна.

        С Росен останахме "най-възрастните" на масата. Потърсих в погледа му потвърждение дали и той е чул и разбрал същото като мен. В този момент едно от момичетата в компанията каза:

        - К'во седиш, тя те покани в стаята си!

        - Тонев, ако не отидеш ти, ще отида аз! - добави Росен смеейки се.

        Явно всички присъстващи бяхме разбрали посланието по един и същ начин. Нямаше как да не отида, макар че си го помислих за момент. Тя беше значително по-голяма и очевидно преднамерена, а на мен ми беше за първи път. Освен това трябваше да оставя и двата G&T, които си бях взел предварително, да не би барчето да затвори изведнъж.

        Дадох й 20-тина минути преднина и се качих. Тя беше сама, красива, надарена, желаеща и както разбрах в последствие сгодена (не за мен). Знаехме, че тяхното крило се заключва, така че останах до сутринта. Урокът по биология го спестявам. На следващата вечер се извинявахме отново, този път в нашата стая.

        Та, по един или друг начин аз си получих своята "местна какичка" в тази станция, макар и няколко години по-късно и без капка влюбване. Бях си я изстрадал още на 12 г. А после тя си тръгна за съседния град няколко дни преди да свърши смяната.

        До края на почивката не се случи нищо интересно, освен че Росен и Моя Брат'чед ги биха селяни от Приселци, защото решили, че те са хулиганите набили и ограбили пияния кум на сватба, вихреща се в съседно заведение. И това докато аз гледах телевизия сам в станцията, страдайки, защото парите и морето са свършили. Какво гледах ли - някаква музикална класация с Paula Abdul, New Kids on the Block и Milli Vanilli - тъпотии.

        Летуванията ми в тази Станция започнаха с една катастрофа и завършиха с друга катастрофа, която е тема на разказ, написан отдавна. - Разказ 2.3Е