- Клас, стани! Клас, мирно! – изкомандва дежурният и всички станаха на крака.
- Здравейте, ученици!
- Здраааежелаааем, другааарюучител. – измънкаха вяло голяма част от осмокласниците и веднага се свлякоха по столовете, както обикновено.
- ЗДРАВЕЙТЕ, УЧЕНИЦИ! – повтори тази по биология.
Класът отново се изправи и този път стегнато отговори:
- Здраве желаем, другарю учител!
Повторен поздрав обикновено се искаше когато класът е бил твърде разхайтен по време на първия. Всички отново седнаха.
- ЗДРАВЕЙТЕ, УЧЕНИЦИ!! – потрети учителката.
Досега никога не се беше случвало учител да поиска трети поздрав. Всички се спогледаха с недоумение къде грешат, изправиха се и отново отдадоха поздрав, този път като военно формирование:
- ЗДРАВЕ ЖЕЛАЕМ, ДРУГАРЮ УЧИТЕЛ!!
- Няма да сядате докато Мирослав не ме поздрави!
А беше едва началото на втори срок.
Речено-сторено. След няколко дни ние се изтъпанчихме в час с огромни лепенки, от ухо до ухо. А Чешмеджиева вече не беше толкова закачлива.
.................
- Няма да сядате докато Мирослав не ме поздрави!
Аз отлепих пластира дотолкова, колкото да мога да говоря:
- Здраве желаем, другарю учител! – казах, залепих го отново и се тръснах на стола. Другарката ме гледаше втренчено в желанието си да реагира по някой от многото възможни начини, но явно нито един не пасна напълно на ситуацията. В очакване да бъда изгонен я чух да казва:
- Клас, седни!
Часът продължи както обикновено. Тя задаваше въпроси, повечето съученици се притесняваха, че не знаят отговорите, други вдигаха ръка, а на мен ми беше все едно, защото имах лепенка на устата.
- На този въпрос да отговори Мирослав. – в един момент се стигна до мен.
Посочих лейкопласта, жестът ми беше повече от ясен.
- Ако не отговориш на въпроса ще трябва да ти пиша „слаб“. – съобщи тя с интонация на информационното табло на летището.
Съучениците ми започнаха да ме подръпват и шушукат – „Свали лепенката, бе! Свали я и отговори!“. Аз повдигнах рамене и отново посочих залепената си уста.
Тази двойка беше една от многото, които в последствие ми писаха по биология.
............
„Ако се представиш по-добре...“ – Това изречение, казано на 16 годишен, който 3 месеца се скъсал да учи, който е повишавал успеха си с всяка седмица, който не е спрял да взима участие, бил е най-прилежния... Хората, които ме познават, биха казали, че това не съм аз и щяха да бъдат прави. Бях напълно различен в тези часове. Дори бих казал, че към онзи момент обичах биологията. Предишната година бях пълен отличник по този предмет и тройката в началото на 8-ми клас беше техническа – от рода на „2-3 пъти без домашно“.
„Ти нормална ли си, бе!? Та аз ти бях най-добрия ученик! Аз бях този, който учеше 2 урока напред! Аз бях този, който ти извикваше на дъската за да разказва какво ще учим следващия път! Аз бях този, който за три месеца от 3-ка достигна до всички 6-ци, които ти не му записа в дневника! Аз бях този, който можеше да нарисува и обясни на останалите кръвоносната система на шибания заек! И двата кръга! ....
Не изрекох нищо от написаното по-горе, не че щеше да има смисъл. Но млъкнах. И й мълчах на всички теми. Завинаги. Даже нямам спомен как съм завършил годината. В края на девети клас обаче, ситуацията закономерно достигна своето дъно, когато за малко не останах на поправка. В последния ден, преди раздаване на бележниците, когато всички ученици бяха вече „оформени за годината“, мен ме спасиха една наизустена графика с бобови зърна на тема генетика и едно ходатайство (непоискано от мен).
Съучениците ми от паралелката, на която тя бе класен ръководител, много я обичаха. Твърдяха че е добър човек, който им е помагал, разговаряха с нея приятелски, дори след завършване винаги я канеха на своите сбирки. Така или иначе никога не проговорих на Чешмеджиева отново. Вече не се налагаше и да отдавам поздрав, защото беше дошла „Свободата“ и можеше да спра да желая здраве на другаря учител.
Всички, който знаеха за моята измислена вражда ми се подиграваха, че на учителката й е през оная работа кой ученик й е сърдит, камо ли пък точно аз.
Но аз виждах. Виждах, че всеки път когато се разминавахме, погледът й се променяше щом срещне моя поглед. Очите й потъмняваха, сякаш иска да каже нещо мило, но й бе забранено да го направи. А дали е искала да ме поздрави или да ми каже какво лайно съм, така и не разбрах.
В последствие, когато вече не ми преподаваше и я срещахме с група съученици, всички я поздравяваха дружелюбно, само аз мълчах. Тя отговаряше на групата, но никога не спря да се обръща към мен със „Здравей, Мирославе!“, очаквайки аз да отговоря. Не знам дали го правеше за да стопи леда, или за да ми се подиграва на глупостта, или от надменност. Знам, че аз бях изключително горд със себе си и това криворазбрано безкаузно бунтарство.
Тази сутрин, една секунда преди да звънне будилника, ме събуди глас:
- Здравей, Мирославе!
- Здраааежелаааем, другааарюучител. – измънкаха вяло голяма част от осмокласниците и веднага се свлякоха по столовете, както обикновено.
- ЗДРАВЕЙТЕ, УЧЕНИЦИ! – повтори тази по биология.
Класът отново се изправи и този път стегнато отговори:
- Здраве желаем, другарю учител!
Повторен поздрав обикновено се искаше когато класът е бил твърде разхайтен по време на първия. Всички отново седнаха.
- ЗДРАВЕЙТЕ, УЧЕНИЦИ!! – потрети учителката.
Досега никога не се беше случвало учител да поиска трети поздрав. Всички се спогледаха с недоумение къде грешат, изправиха се и отново отдадоха поздрав, този път като военно формирование:
- ЗДРАВЕ ЖЕЛАЕМ, ДРУГАРЮ УЧИТЕЛ!!
- Няма да сядате докато Мирослав не ме поздрави!
А беше едва началото на втори срок.
.....................
Една седмица по-рано в същия кабинет:
- Домашното ви е еди-какво си, на еди-коя си страница. – изпрати класа биоложката и добави закачливо - Ааа, и следващия път Мирослав и Мина да дойдат с лейкопласт на устите.
В часовете седяхме по номера. Аз и Мина обикновено се падахме на един чин и доста често разговаряхме по време на час. По биология обаче, аз наистина се стараех да прекалявам, защото бях много обиден на другарката Чешмеджиева. Почти не млъквахме в нейните часове. Защо Мина прекаляваше - не помня. Не помня и как завърши нейното носене на лейкопласта.
- Домашното ви е еди-какво си, на еди-коя си страница. – изпрати класа биоложката и добави закачливо - Ааа, и следващия път Мирослав и Мина да дойдат с лейкопласт на устите.
В часовете седяхме по номера. Аз и Мина обикновено се падахме на един чин и доста често разговаряхме по време на час. По биология обаче, аз наистина се стараех да прекалявам, защото бях много обиден на другарката Чешмеджиева. Почти не млъквахме в нейните часове. Защо Мина прекаляваше - не помня. Не помня и как завърши нейното носене на лейкопласта.
Речено-сторено. След няколко дни ние се изтъпанчихме в час с огромни лепенки, от ухо до ухо. А Чешмеджиева вече не беше толкова закачлива.
.................
- Няма да сядате докато Мирослав не ме поздрави!
Аз отлепих пластира дотолкова, колкото да мога да говоря:
- Здраве желаем, другарю учител! – казах, залепих го отново и се тръснах на стола. Другарката ме гледаше втренчено в желанието си да реагира по някой от многото възможни начини, но явно нито един не пасна напълно на ситуацията. В очакване да бъда изгонен я чух да казва:
- Клас, седни!
Часът продължи както обикновено. Тя задаваше въпроси, повечето съученици се притесняваха, че не знаят отговорите, други вдигаха ръка, а на мен ми беше все едно, защото имах лепенка на устата.
- На този въпрос да отговори Мирослав. – в един момент се стигна до мен.
Посочих лейкопласта, жестът ми беше повече от ясен.
- Ако не отговориш на въпроса ще трябва да ти пиша „слаб“. – съобщи тя с интонация на информационното табло на летището.
Съучениците ми започнаха да ме подръпват и шушукат – „Свали лепенката, бе! Свали я и отговори!“. Аз повдигнах рамене и отново посочих залепената си уста.
Тази двойка беше една от многото, които в последствие ми писаха по биология.
............
Един месец по-рано (в хранилището с учебните помагала, буркани формалин, компоти от препарирани животни, илюстрирани табла и скелет):
- Другарко Чешмеджиева, защо сте ми писали 5-ца за срока?
- Защото оценките ти са били 3, 5, 6 и 6. Това прави петица.
- Но аз бях най-добрия ви ученик цял срок. След 3-ката с която започнах учебната година, много се старах, постоянно повишавах успеха си и ако ми бяхте написали всички шестици, трябваше да имам не две, а поне пет отлични оценки!
- Няма значение, средната ти оценка за първи срок е 5. За втори ще видим, ако се представиш по-добре... – отряза ме тя.
- Другарко Чешмеджиева, защо сте ми писали 5-ца за срока?
- Защото оценките ти са били 3, 5, 6 и 6. Това прави петица.
- Но аз бях най-добрия ви ученик цял срок. След 3-ката с която започнах учебната година, много се старах, постоянно повишавах успеха си и ако ми бяхте написали всички шестици, трябваше да имам не две, а поне пет отлични оценки!
- Няма значение, средната ти оценка за първи срок е 5. За втори ще видим, ако се представиш по-добре... – отряза ме тя.
„Ако се представиш по-добре...“ – Това изречение, казано на 16 годишен, който 3 месеца се скъсал да учи, който е повишавал успеха си с всяка седмица, който не е спрял да взима участие, бил е най-прилежния... Хората, които ме познават, биха казали, че това не съм аз и щяха да бъдат прави. Бях напълно различен в тези часове. Дори бих казал, че към онзи момент обичах биологията. Предишната година бях пълен отличник по този предмет и тройката в началото на 8-ми клас беше техническа – от рода на „2-3 пъти без домашно“.
„Ти нормална ли си, бе!? Та аз ти бях най-добрия ученик! Аз бях този, който учеше 2 урока напред! Аз бях този, който ти извикваше на дъската за да разказва какво ще учим следващия път! Аз бях този, който за три месеца от 3-ка достигна до всички 6-ци, които ти не му записа в дневника! Аз бях този, който можеше да нарисува и обясни на останалите кръвоносната система на шибания заек! И двата кръга! ....
Ти си ебати предателството! Ти си ебати разочарованието!“
„ Ако се представиш по-добре...“ – Ха! А ти ако не пишеш отсъствия, няма да ти стъпя повече в часовете!
„ Ако се представиш по-добре...“ – Ха! А ти ако не пишеш отсъствия, няма да ти стъпя повече в часовете!
Не изрекох нищо от написаното по-горе, не че щеше да има смисъл. Но млъкнах. И й мълчах на всички теми. Завинаги. Даже нямам спомен как съм завършил годината. В края на девети клас обаче, ситуацията закономерно достигна своето дъно, когато за малко не останах на поправка. В последния ден, преди раздаване на бележниците, когато всички ученици бяха вече „оформени за годината“, мен ме спасиха една наизустена графика с бобови зърна на тема генетика и едно ходатайство (непоискано от мен).
Съучениците ми от паралелката, на която тя бе класен ръководител, много я обичаха. Твърдяха че е добър човек, който им е помагал, разговаряха с нея приятелски, дори след завършване винаги я канеха на своите сбирки. Така или иначе никога не проговорих на Чешмеджиева отново. Вече не се налагаше и да отдавам поздрав, защото беше дошла „Свободата“ и можеше да спра да желая здраве на другаря учител.
Всички, който знаеха за моята измислена вражда ми се подиграваха, че на учителката й е през оная работа кой ученик й е сърдит, камо ли пък точно аз.
Но аз виждах. Виждах, че всеки път когато се разминавахме, погледът й се променяше щом срещне моя поглед. Очите й потъмняваха, сякаш иска да каже нещо мило, но й бе забранено да го направи. А дали е искала да ме поздрави или да ми каже какво лайно съм, така и не разбрах.
В последствие, когато вече не ми преподаваше и я срещахме с група съученици, всички я поздравяваха дружелюбно, само аз мълчах. Тя отговаряше на групата, но никога не спря да се обръща към мен със „Здравей, Мирославе!“, очаквайки аз да отговоря. Не знам дали го правеше за да стопи леда, или за да ми се подиграва на глупостта, или от надменност. Знам, че аз бях изключително горд със себе си и това криворазбрано безкаузно бунтарство.
Тази сутрин, една секунда преди да звънне будилника, ме събуди глас:
- Здравей, Мирославе!
- Здравейте, госпожо Чешмеджиева!
* Аз, в кабинета по биология в 9-ти клас. (нахиления рапон)
Няма коментари:
Публикуване на коментар