Нали ги
знаете готините Autogrill-ове по магистралите в
Италия?
Пристигаме на един такъв за кратка почивка, някъде по обяд, изсипваме се един рейс хора и всички хукват към кенефа. Не и аз. Това съм го играл десетки пъти – първо си купуваш храната, после пикаеш! Така и в двата случая пред теб няма опашка. А и когато в последствие екскурзиантите са се събрали за тръгване никой не се сърди, че си се забавил, защото имаш нужда да изкараш предишната храна, но ако си се забавил за да купиш нова, веднага започват да потропват нервно с крак и да питат „Абе, оня едрия, от трети ред няма ли го още?!“
На касата поръчката е винаги една и съща – кафе и промоцията „фреш и поничка“. Кафето е за Нея, фреша ще си го разделим докато пушим, а поничката остава за из път за оня едрия.
Обаче най-важното от ритуала, крайъгълният камък, смисълът на фреша, тайната усмивка към касиерката, поводът да пиша е ……. Лъжичката. Дават ти я за да си разбъркваш фреша и очакват да им я върнеш с чашата.
Абе, луди
автогрилски хора! Как да отговоря на очакванията ви? Вие тази лъжичка виждали
ли сте я? Ползвали ли сте я? Имате ли и най-малка представа колко е красива и
удобна за ядене на кутия сладолед в къщи пред телевизора?! Ако тя за вас е
просто уред на труда, тогава ще си я взема! Както съм правил вече три пъти. Още
една екскурзия до Италия и сервизчето ми от 6 лъжички ще е готово.
Речено-сторено. Излизаме на вън, пием си сокчето, пушим си цигарки, говорим си с другите каки и аз си прибирам лъжичката в джобчето. А тя една дълга, тънка, стоманена, чудесна! <3
Идва време
за тъгване, идва време за ходенето в кенефа. Влизам, върша си работата,
разглеждам си трофея, радвам му се, забърсвам го с мокра кърпичка
(лъжичката-трофей, де). Прибирам го във вътрешния джоб, вдигам ципа и вдигам
гълъбите.
Междувременно
в преддверието при мивките чувам оживление, най-вероятно нов рейс е спрял да
зареди и разтовари флуиди. Отварям вратата и ми става лошичко! Пред моята
кабинка има двайсетина карабинери! Не от парадните, а от онези двуметровите.
Сто килограмовите. С навитите ръкави и татуировките. С ръце мускулести колкото
моите крака. С кори, кевлари и узита. И с по два пищова. И ме гледат. И аз
много искам да извадя лъжичката, да им я подам, да падна на колене в локвичката
пред вратата и да моля за милост, плачейки като малко момиченце.
Половин
секунда преди да го направя в главата ми прелита еретичната мисъл – „Абе, надали
батальон елитни, тежко въоръжени карабинери са отцепили WC-района за да
заловят прословутият крадец на лъжички, когото издирват от две години. Може би
просто искат да пикаят, a?!“
Правя крачка напред, а те се отдръпват, правейки ми
място да мина. И аз се оказвам насред тях. И съм най-дребният. И най-леко
въоръженият – с крадена лъжичка и молив за кръстословици. Битката очевидно ще е
неравностойна, затова предприемам тактиката на Тим Рот в Глутница кучета –
хладнокръвно се правя, че съм за гъби. Преминавам през тълпата гиганти,
измивам си ръцете, избърсвам ги старателно, обръщам се, поглеждам ги и улисан в
собственото си актьорско майсторство на излизане се сблъсквам с
останалите двадесет. Преживях и тях също толкова тежко.
Пред тоалетната
цари оживление. Групата жени с изплезени езици точи лиги по посока на двата
черни бронирани автобуса с надпис „Неслучаен превоз“. А всичките им пасажери са високи,
атлетични, с черни униформи, небрежно брадясали италианци, и с големи пищови – направо
порнофилм.
- Алооуууу, какии! Затворете си висналите ченетата! Вие т‘ва дето си го мислите за карабинерите, аз почти го преживях вътре в кенефа!
Не ме
разбраха. Единствено Тя ме гледа и се смее с глас. Нали ме познава и чете в
очите ми всичко, което вие досега четохте. Що ли ѝ казах, че отивам да измия лъжичката.
