Демони ООД

Най-страшните и ужасяващи демони не живеят под леглото, в дрешника, мазето или тъмната гора. Тези места са заети от демони, които имат нужда от тъма, сенки и ъгли - демоните от нисък клас, малки демончета, разчитащи на аудио-визуални дефекти. Те нямат сила да ужасяват истински. Разчитат на първичните детски страхове - страховете, които се превъзмогват и забравят. Те въздействат кратко и оставят след себе си забавни истории.

Истински злите пагубни демони идват, когато най-малко очакваш. Нападат ненадейно, посред бял ден, дори докато лежиш на плажа. Нямат 10 очи, 6 крака, нокти и раздърпани крила. Липсващата им форма е смразяваща. Без предупредителни скърцащи, пискливи звуци или тропот. Не се промъкват, не пълзят, не надвисват заплашително над твоята безпомощност. Никога не разбираш как са се материализирали направо в същността ти. Светкавично, без да ти оставят време да се подготвиш психически, да запалиш идейната си крушка или да оставиш вратата към съзнанието отворена, за да се процежда светлина.
Живият Ад, независимо от религията. Настръхнал опитваш да им избягаш, тичайки като насън - с всички сили, но все по-бавно и безнадежно. А те връхлитат с верните си хрътки, наречени Страхове. Догонен усещаш как започват да ръфат големи кървящи късове от душата ти, изсмукват жизнеността ти, пируват върху твоя разпадащ се свят. Абсолютно безмилостни, бързо разможаващи се и оставящи трайни белези, с които да напомнят, че пак ще се завъръщат. Завинаги.

Най-страшните и ужасяващи демони живеят в главата.

Фоелекса

Опитвам се да избягвам неприятните низки душици, идващи във всякакви опаковки и разфасовки. Всички нагли, мизерни духовно, омерзяващи ме селтаци. Непознати, фамилиаричещи на "ти" и пишещи ми на шльокавица. Всички, които ме заговарят, сякаш съм им градски или ме познават от съседния вход в квартал, чието име включва "предградия", "фабрики", "махала" или "дол". На практика се опитвам да избягвам 90% от населението.

Като цяло успявам. Не ходя по улиците, избягвам заведения, в които мога да ги срещна в големи поличества, не гледам телевизия и най-вече политика, "СФ ден и ношт", всякакви риалити формати, папараци, парцалаци и подобни.

От бреме на бреме обаче, си вкарвам по някой автогол и сам им се натрисам. После шумно страдам псувайки.
Последното ми прецакване е оелексът. Този отвратителен битак, този селски събор, този продавалник, това сметище. И не става въпрос за сайта и предметите, които се продават, а за голяма част от онези, които ровят там.
А аз какво правя там ли? Ами, не обичам да изхвърлям неупотребявани или почти неупотребявани предмети. Смятам че наистина биха свършили работа на някого. Смятам, че вместо да ми заемат място с години, биха могли да направят някого щастлив, особено ако е успял да си ги купи за 2-3-4 пъти по-ниска цена от магазините. И бездруго консуматорското в мен е повече, отколкото бих искал.
Грешката ми е, че контактувайки само с интелигентни същества, винаги подхождам и към другите по същия начин - като към интелигентни същества. Описвам цялата информация, която имам, правя проучване на цените и давам най-ниската, качвам много добри снимки и описвам всички детайли за евентуална сделка. Повечето пъти дори "печалбата" не е водеща, а нежеланието да изхвърлям полезни ресурси. А и времето и нервите ми струват повече от 30-тина лева.

И когато си направил всичко, както е правилно и както ти би искал да го видиш, получаваш съобщения от рода на:
"kvo ima kum nego"
"na 25 go plastam"
"barter"
"30 leva stava li"
"На виваком"
"коментар ?"
"statsionaren"
"25"
При това след като ВСИЧКО Е ОПИСАНО! Предложенията за цена дори не ги коментирам - намяване не с проценти, а с пъти. На вече намалените от мен с пъти. Без да провериш, без да се поинтересуваш...

Първосигнални примати! - "Маймун вижда банан - маймун иска яде банан!"
Едносекунден мисловен процес не протича. Едната с другата сива клетка не контактуват!


Сайтът не е виновен, че населението не става, аз съм си виновен, че влизам там - и в сайта, и в населението.

С гол в ръката

Мацката, която работеше в малкия секс-шоп в безистена зад "Бонжур" на пл. Славейков, имаше големи гърди, белег на лицето и усмивка на устата. Отне ѝ няколко секунди да реши дали да се засме повече или да се притесни от въпроса ми: "- А дали продавате джапанки?". Това след като вече бях купил вибратора. "Woman's Finger" доколкото си спомням, с две батерии.
След като свърза точките тя се разсмя широко и предположи, че по Графа все ще намеря друг магазин, който да удовлетвори и тази ми прищявка. Моят човек щеше да прави парти за рожденния си ден и аз трябваше да се представя на ниво, подарявайки му тези полезни и практични предмети. Пък ако не иска джапанките, да се еве вгз.

Живеех далеч от центъра, където се случваше всичко важно. Губех доста време в пътуване и затова правех каквото мога за да си го спестя. Слезех ли сутрин за работа се прибирах чак посред нощ, а понякога преспивах по домовете на разни хора за да не се прибирам изобщо. Това налагаше постоянно да нося раница с всичко необходимо - 1-2 дрехи, цигари, запалки, портфейл, нож, дезодорант, ключове, разни други полезни дреболии.
Бях сигурен, че вкъщи роднините тършуват из стаите, най-малкото от любопитство. Не можех да оставя безстопанствен вибратор докато ме няма с дни и да създам у тършуващите неправилно впечатление за сексуалната ми ориентация. Налагаше се 3-4 дена до партито да го нося със себе си. Неизползван и потънал на дъното на раницата, затрупан с дрехи, забравих за него.

През един от тези дни, баща ми ме помоли да мина през банката до моя офис за да внеса някакви пари. На входа имаше охранител и металодетекторна арка. Тя започна да пищи отривисто, а той пресече пътят ми:
- Добър ден, бихте ли ми показали съдържанието на раницата?
- О, извинявайте, имам нож! - казах аз и го извадих.
Раницата мина повторно под арката, която се разпища доволна от факта, че след 3 секунди ще стана за резил.
- В раницата ви има още нещо метално, бихте ли го извадили?
Батерите, батерииитеее!
- О, извинявайте! - казах аз и ГО извадих.

Грамофонът

Един ден вкъщи заваля. Заваля директно върху масата. Заваля докато чакахме гости за рожденния ми ден. Заваля, защото улукът ни бе замръзнал и водата от топящия се лед нямаше къде да се оттече, освен през горната плоча направо в средата на хола ни. Улукът беше замръзнал, защото милите съседи над нас го бяха задръстили с монтажна пяна при безкрайния си ремонт.
А как разбрах ли? Разбрах като половин час преди гостите ни да дойдат, аз се качих на стол на замръзналия балкон и с къртач разбих улука. Къртачът, който жена ми ми беше подарила. Лед, вода, боклуци, кръв, тетанус - разбих го!
Извиках съседа и му показах какви щети са ми нанесли работниците му с монтажната си пяна. Готов да го линчувам останах учуден. Той обеща да ми изпрати майстор за собствена сметка. Щеше да свали мазилката на 1/6 от тавана и да я нанесе отново. Наложи се да изчакаме няколко месеца, докато стане топло и всичко изсъхне. Изчакахме, покрили падащата мазилка със знаме на Роби Уилямс.

Един ден майсторът дойде. Беше млад мъж, около 30-те. Взаимно не се харесвахме предварително, защото аз се държах лошо с него и всичките му колеги, които вече година и половина къртеха апартамента над нас. Въпреки това успяхме да спазим добирят тон.
Аз му подавах разни неща, докато той висеше на стълбата, за да върви по-бързо работата. Правех му компания, а и не можех да оставя непознат сам в къщата. Така прекарахме цяла събота. От цигара на цигара, от кафе на кафе, от приказка на приказка стана ясно, че и двамата не сме лоши хора, просто 18 месечен ремонт беше дошъл малко в повече на всички ни.
Той хареса хола. Харесаха му подредбата, шарениите, налудничавата натруфеност и факта, че тази стая е мъчение за хора с фоточувствителна епилепсия. Особено на фона на вече станалия двугодишен ремонт, на както го нарече той - "мавзолеят над вас".
Говорехме си докато работеше. Аз бях доволен, че работи, а той че не си говори сам. Така от дума на дума ми разказа как един амортисьор на Мерцедеса му струва 2500 лв, как има в наследство гори, апартаменти на бул. Стамболийски и дворове на площад Македония. В общи линии бил "милионер в имоти", както сам се изрази.
През цялото време ми идваше да го попитам "Тогава защо дойде с Опел Корса, в събота, в ранни зори и сега си качен на стълба, с мастар, шпакла и канчок в ръка, целия в гипсова мазилка насред хола ми?", но не исках да звуча недоверчиво, току-виж се обидил и да ми сложил шапката*. Седях, клатех глава с разбиране и виках "Баасси майгада!, Вярно ли? Ееее, много яко!". Оставих го цял ден да си измисля истории без да давам вид, че не му вярвм, докато накрая не издържах и го попитах защо все пак работи след като е милионер, макар и в имоти. 😉

- Те са ми наследство. Дет' се вика, до онзи ден ги нямах и трябваше да работя за да се издържам. А сега не мога да спра да бачкам, така съм научен. Ако спра ще изхарча всичко за курви и бело, познавам се.
Логиката му беше валидна, като оставим настрана, че не му вярвах и дума.

- Много яко сте си го направили тука - с музиката, дисковете, плочите, колоните...! Много ме кефите, аз мислех, че сте некви темерути и гадняри. - каза той.
- Благодаря и не се притеснявай, и ние си мислехме, че ти си гадняр!
- Хахаха! Кефиш ме! И холът ти много ме кефи! Като гледам грамофона се сещам, че и аз имам един, трябва да ти го покажа. Открих го на тавана в един от апартаментите, моито ми останаха от дъртия. Много стар, червен, на батерии, преносим, с дръжка!
- Баасси майгада! Вярно ли? Ееее, много яко!
- Да, много е як, но не знам дали работи, даже не знам как се пуска. Не знам има ли игла, ремък, нищо не знам. Даже знаеш ли какво?!
- Какво?
- Аз ще ти го подаря!!
- Да бе да, тоя па!
- Да бе, сериозно, като гледам само тука му е мястото. В тая обстановка ще пасне идеално! Направо утре ти го нося. Подарък от мен!
- Стига де, няма нужда, а и няма какво да го правя! - казах аз мислейки си: Да, гòвори си, не ми пречиш! И милионер, и мерцедес, и грамофон на батерии... Гòвори си щом ти помага да работиш.
- Край, реших, ще ти го донеса! Ти ще го оцениш.
- Стига, караш ме да се чувствам неудобно!
- Абе кво неудобно, утре като идвам да тегля една фина ръка ще ти го донеса. Само трябва да го намеря. 
Ахааа, ясно! Верно само си говориш! Ще го донесеш, ама не го знаеш къде е. Сигурно е при мерцедеса с амортисьорите по два бона и половина, в двора с апартаментите! 😆
- Даже ей сега ще звънна на майка ми, ако го знае къде е направо да го приготви. - каза той и си извади телефона.
- Аре остави жената на мира! Не я занимавай с глупости!
- Сèди сега! Ало, мамоо! Знаеш ли къде е оня грамофон дето го намерихме на тавана? Ааа, супер! Извади го, ще мина да го взема.

В работа и спорове за грамофони, беше започнало да става късно и сюрреалистично. Не бях сигурен, че ще мога да издържа още един ден да слушам фантастичните му разкази. (Спестявам ви тези за селският туризъм в горите му, ремонтите за милиони, които е направил и курвите, които са с него заради парите му.) След отказ от моя страна да финосва тавана на следващия ден, твърдо не вярвах, че някога ще го видя отново, камо ли с грамофон. Както и да е, той привърши и си тръгна с обещание утре да мине за да ми го подари. Изпратих го 100% убеден, че няма да се видим повече и отидох да се къпя, докато жена ми тегли 1-2 парцала за да посрещнем гости, все пак беше събота.

Бяха минали не повече от 15-20 минути, когато той ми звънна по телефона:
- Забравил съм да върна ключовете на горния етаж. Така и така трябва да дойда пак и ще мина да ти оставя грамофона сега, за да не идвам утре само за това.
- Стига бе, човек. Много ти благодаря, ама наистина няма нужда! - а наум: Божкеее, тоя сега сериозно ще ми донесе некъв тавански боклук, дето да се чудя какво да го правя!
- Идвам, идвам, след 15 минути съм при теб.

И дойде. След 15 минути. На Мерцедесът му отне повече време да вземе завоя, отколкото след това да стигне до пред входа. Аз гледах от балкона и не вярвах на очите си! Това не беше кола, а яхта. От ония 20-метровите. Която нова е струвала 200 хиляди, макар и сега да струва 20 хил. втора ръка.
Слязох пред входа. Той беше успял да се изкъпе, преоблече и отиваше с официалната си кола на рожден ден. Отвори багажника с размер на таванско помещение и вътре имаше страхотно червено ретро бижу. Той го хвана за преносимата дръжка и ми го подаде.
- Е тва е старият грамофон, който искам да ти подаря. Ти ще си го почистиш и ще му намериш място. Да ти краси и да ме помниш!
Беше наистина както го описваше, даже по-добър. Страхотен червен винтидж преносим грамофон на ток и батерии, НЕОТВАРЯН и НЕИЗПОЛЗВАН! Под капака беше почти нов, а отвътре при механиката нямаше и 1 прашинка. (Знам, защото не издържах и на другия ден го разглобих.) Някой го беше купил през 70-те и го беше прибрал без да го използва.

- Баасси майгада! Вярно ли? Ееее, много яко!

Стоях като ударен с възглавничка пълна с жълти павета.
През цялото време, докато мислех, че си фантазира и говори колкото да не заспи, той казвал истината?! Нима?!?!
● Наистина имал 50 годищен грамофон на батерии,
● Наистина имал мерцедес с амортисьори за по 2500 лв.,
● Наистина отиде си и се върна преоблечен за 30 мин. - съвсем нормално време от нас до Стамболийски,
● Ами ако наистина е милионер в имоти, който ми измаза тавана без пари и ми подари работещ грамофон от 1965??
Луда работа!

*да ти сложат шапка - да ти ремонтират нещо, което нарочно да издържи кратко и след това да се развали нанасяйки щети

Най-известната група с албум и половина

Деюре имат 6 албума*, дефакто 3, а за слушане стават 1,5.
Това са Guns N' Roses.

В началото на 1990 баща ми ме заведе в Югославия. Беше ми първото излизане в чужбина и всичко изглеждаше като "кореком". Исках да си купя невероятни количества стоки, но си изхарчих парите само за сандвичи от Макдоналдс и плочи от "Юготон". Последните ми десетина марки едвам стигаха за една прощална аудиокасета.

Албум "1" - "Appetite for Destruction"
Повреме на обикалянето по магазините ми беше направила впечатление една черна обложка с кръст и анимационни черепи. Нямах идея коя е групата и я подминавах многократно. Накрая си я купих, защото беше по-евтина. Обложката се отваряше и вътре имаше нарисуван робот, изнасилил и/или ограбил продавачка на малки роботчета, нещо с мечове вместо зъби, което щеше да изяде робота и дългокоси травестити. В последствие се оказа, че едното е "забранената" обложка на албума, а другото е снимка на музикантите от Гънс.

Дълго време ми отне да ги харесам. Месеци. Бях тежък метълопънкар и тия ми бяха блудкави. Даже известно време съжалявах, че съм се врътнал с тая касетка, като е можело вместо нея да си купя сандвичи.
Месец след месец се мъчих песен след песен. Дори не си пусках Б-страна на касетата. Един ден я открих и спрях да си пускам А-страна. И така след близо половин година мъки се влюбих в тях. Тежко, изпълващо, пламенно, безрезервно и не от пръв поглед. Било е необходимо първо да станем приятели.

Албум "0,5" - "G N' R Lies" 
Една страна и една песен. Акустичните бяха и си остават страхотни! "Концертните" не толкова. А се оказа, че и не са концертни. Въпреки това, за онова време ми харесваха повече от Kreator, Destruction и Sodom. ЕБАСИ, бях станал глемър!

Много се увлякох по Глем Рока. Тогава му викахме Американски Рок. От '87-'88 си бях подложил с Mötley Crüe, харесвах и неща на Poison, Cult, Cinderella, Ratt, дори и некъв Aerosmith. Но Гънс придаваха на стила една ръбатост, една черепност, една роботска изнасилственост. Превърнах се във "Фенът". С мен можеше да се говори единствено за Гънс, а когато след хиляди молби баща ми купи рокерия и кожени ботуши, вече въобще не можеше да се говори с мен. Толкова се бях вманиачил по висулки и шалчета, че хората ми се смееха на външния вид повече, отколкото когато бях пънкарче и овците пасях. След това за мен се откриха L.A. Guns, Faster Pussycat, Skid Raw, първият Black Crowes....
Но Гънс оставаха #1!

Албум "0 делено на 2" - "Use Your Illusion I&II"
Появи се през 1991 след дългo и мъчително чакане. Не веднага в България, но телешкият възторг беше на лице (и буквално).
През пролетта на 1992, баща ми прояви съчувствие и един ден се прибира от чужбина с двете части на албума - жълта и синя. Още помня как миришеше целофанът им. Имаха и текстове! Затворих се в стаята си в очакване на два часа и половина ерекции, палави игри, оргазми, множествени оргазми.... И тогава дойде разочарованието. Песен след песен илюжънът ми се изпаряваше. Акорд след акорт, вокал след вокал, всичко звучеше разочароващо, звучеше на оркестър, лъхаше на "Ще направим едни претенциозни неща за много пари. И не само това, ами ще ги запишем в 2 части, за да направим двойно повече много пари!". От 30 песни трудно 10-тина стават за слушане. И то от сегашната ми позиция на главата. През 1992 едвам събрах пет. Беше страшно, беше катастрофа, по-зле - беше разочарован тийнейджър. Отново съжалявах, както при първият албум. Този път, че не накарах баща ми да ми донесе "Ceremony" на Cult.
"- Успокой се! - казах си. Изслушай го 10-тина пъти, виж как Апетайта дойде с яденето! И този ще го послушаш известно врене и ще ти хареса безкрайно, повсевместно и завинаги."
Да, ама не ми хареса. И хората, които го превъзнасяха с тъпите му клавирни балади, бек вокалистки, духова секция, йоники и клипове с делфини спряха да ми харесват. В общи линии, ако някой кажеше добра дума, отивахме на скандал. Новопоявилите се "истински" фенове ми казваха, че нищо не разбирам и November Rain, Estranged, Yesterdays и Civil War са ВЕЛИКИ КОМПОЗИЦИИ. Същите тези фенове след това се прибираха вкъщи и си пускаха Мадона, Майкъл Джексън, Уайтснейк и "Шоу мъст го он". В последствие минаха на Нелина, Цветелина и Екстра Нина.

А после си отиде и Изи Страдлин. Тъга. Много ме беше яд на бандата, че ме лиши от възможността да ги боготворя. За мой късмет през '90-'91 излязоха утешителни албуми на уж не толкова популярни групи, който направо изравниха със земята оня Illusion-брътвеж, направо го пратиха на неделно училище - "Ceremony" на Cult, "Hollywood Vampires" на L.A. Guns, "Flesh & Blood" на Poison, "Decade of Decadence" на Mötley Crüe. Дори Jon Bon Jovi направи "Blaze Of Glory"!

Тогава си казах СТИГА. Нямаше нужда да страдам повече по тази любов, която бе решила,  че 3-4 години заедно са ни твърде много. Носеха се слухове, че покрай всички песни записани за "Illusion", има и 10-тина пънк кавъра, които не са влезли в албума, за да не стане от 3 части. Имаше малка надежда поне за епитафия.

Албум "Кавър 0" - "The Spaghetti Incident?"
През зимата на '93 излезе това извинение за албум. За глем-пънкар като мен новината беше страхотна, докато не си го купих. Звучеше все едно немного стара група свири стари песни на стари групи, на нов глас - "модерно стари". Абе, все едно Дони прави кавър на Лили Иванова. Или БТР правят кавър на Щурците - е такова. Би трябвало да е готино, но знаеш, че няма как да е готино и то верно не е готино. И не е старо, и не е ново, и не е нищо. И на старите не им харесва, и на младите не им харесва.

Така, докато авторът разсъждаваше при кого е вината за нехаресването, G'N'R се разпаднаха. Беше много тъпо хората, създали групата да я изложат и разложат по този начин. В последствие разбрах, че единствено рижавия селяк с проблемите в детството (Аксел) е виновен за всичко.

Албум "Концертна 0" - "Live Era '87–'93"
Записи от концерти. Отпреди 10+ години. Комерсиално. Тъпо. СТАРО!
- Вие сериозно ли го издадохте двоен?!?!

Албум "Най-голямата 0" - "Chinese Democracy"
Още в средата на '90-те се заговори за издаването на "Chinese Democracy". Не съм бил ентусиазиран за излизането му, не съм го и чакал. Съдейки по всичко около групата с Аксел начело, той беше събрал някакви музиканти да му свирят на ушенце. Имах натрапчивото усещане, че албумът ще звучи като "My world", най-ужасното нещо издавано под името G'N'R. Ако това е светът на Аксел, не се учудвам, че всичко стигна дотук. За разлика от неговия свят, този навън толкова се беше променил за тези 10+ години, че "Демокрацията" освен преносена, се роди и морално остаряла.

"Искам просто този тъпанар да пусне накрая шибания албум, за да видя защо унищожи нещо толкова прекрасно и перфектно рабетещо. Искам да чуя към какво се е стремял и какво толкова е искал да каже, което никой от нас не е могал да разбере." - Слаш.
Точно и ясно.

През 2012 г. група "Axel's Roses" бяха в София. Честно казано, можех и да пропусна този концерт, но на фестивала трябваше да участва и Иги Поп. Та, така и така си купих билет... Тези, които са присъствали знаят, че концертът беше ОК като концерт, но беше концерт на някаква коя да е банда. Не беше концерт на GUNS N' FUCKIN' ROSES. Имаше няколко музиканти, а между тях се претъркулваше лелята на Бени Хил.
"- Добре, че ти пя през цялото време, та поне да знам на коя песен сме." - каза жена ми, с което се изчерпват всички останали въпроси относно този концерт.

Ако някога сте се чудили как биха звучали G'N'F'R днес, от мен да знаете, нямаше да е като рехабилитационния проект Velvet Revolver и със сигурност нямаше да е като нещо правено в Китай, камо ли Демокрация. Щяха да звучат като "Dust N' Bones", "Double Talkin' Jive" и "14 years". Без илишни розови неща, просто рокен'рол, тъжен рокен'рол, Guns N' Rock 'N' Rollses. Нямаше да се хареса на "истинските" фенове.

                                                          THE UNHAPPY END


*Към момента на писане на текста.