Морето, което не помня

През лятото на '91, след приемните изпити в МИ и Минно-геоложкия, баща ми реши, за добре свършената работа да ме прати сам на море. В онези години все още беше актуално да се ходи "на станция".
Речено - сторено - Китен. Беше ми позволено да отида заедно с приятел и изборът ми се спря на дамата ми от бала. Трябваше само да изчакаме да мине нейния приемен изпит, на който бях обещал да я закарам. Вечерта преди изпита малко се бях поразхайтил и когато ѝ се обадих посред нощ за да се разберем в колко часа да я взема, тя вече е спяла сърдита и с изключен от стената телефон. Очевидно не я закарах на сутринта. Тя остана сърдита още известно време, от което произтекоха две събития - 1. нямаше с кого да отида на станция и 2. оттогава не сме се виждали.

Много бързо трябваше да взема решение кой да дойде с мен. В разгара на лятото, с предизвестие от 10-тина дни, желаещите не бяха много, а картите за станцията вече започваха да загарят. Така се сетих за двама мои бивши съученици и много добри приятели от ранното детство. За по-лесно ще ги наричам Иван и Росен. И защото така се казват.

Дотук с бистротата на спомените. Имам някакви проблясъци, че някой ни закара до Китен и каза на управителя на станцията да ни наглежда. Нямам нито една секунда спомен от бряг, пясък, вълни, плаж, слънце. Проблясъците ми са предимно нощни и то само от половината нощи. И от цигарите.

 - Пепелникът -
Първа вечер. Първото нещо, което направихме беше да влезем във ведомственото барче. Аз бях леко притеснен, понеже носех фамилията на директора на всички в станцията. На втората кротка бира вече и на мен ми се пушеше необратимо. Но как да си запаля цигара пред колегите на баща ми, след като 8 години съм крил, че пуша?! Ами ако му кажат?! Моите хора нямаха никакви задръжки по този въпрос, което правеше нещата още по-непоносими. Ситуацията наложи да си купим много повече бири и да се преместим в стаята, където да пушим и пием наволя без да срещам укорителните погледи на почиващите. Липсваше ни само пепелник. Барманът с неохота се съгласи да ни даде един керамичен с фолклорни мотиви. Сещате се какъв, още ги има по механите. Оборудвани с всичко необходимо откарахме на терасата до ранни зори, разказвайки си какво ни се е случило през последните години. (разбирайте между 4-ти и 11-ти клас)
Аз и Иван вече започвахме да се приземяваме, докато Росен боботеше разпалено на вратата на балкона. На отправената молба "- Росене, изхвърли пепелника за да не смърди в стаята!", той взе пепелника и го изхвърли.

- Търсачите -
Първа сутрин. Ранен следобед. Ние търсим пепелника по двора. Или поне части от пепелника. Или каквото и да е от пепелника. Нещо! Няма нищо. Няма и следа от фолклорните мотиви. Само барманът и управителят ни гледат като ехидни невестулки, с онова задоволство, че се ни хванали и че  ще се наложи да платим за нещо, което те уж "не знаят", че сме счупили. Явно го бяха намерили и просто ни гледаха сеира. 15 часа след началото на смяната вече не се харесвахме взаимно и достатъчно.

Обиколихме заведенията в Китен за да намерим подобен пепелник и да го откраднем. Само в едно заключено кафене имаше такъв. Видяхме го през прозореца.

- Спомням си, че си спомняхме -
Някакъв ден. Седим на балкона, пием и пушим. Слушаме чисто новия невероятен Jesus Jones '91 и най-доброто от Twisted Sister, а Иван и Росен ми се подиграват, че не разбирам нищо, след като не съм включил в компилацията песента "Destroyer". - Пичове, и до ден днешен тая песен си остава супер тъпа!

Разказваме си истории от пропуснатите години. На практика аз пропуснах техните години, след като от Попа на София, с нашите се преместихме да живеем в квартал с име на паразит.

От една страна, това бе ми дало предимството да съм расъл "първи на село", да съм се иживявал като носител на промяната и проводник на урбанизацията - все неща, с които моите бивши съученици не можеха да се похвалят. Но от друга страна, те разделяха ежедневието и еженощието си между Синьото, Червеното, "Бронкс", Кравай, двора на ХГе, Кръглото, Аптека..... Гадни копелета, още им завиждам! Те живееха в епицентъра на епичния център.

Барманът и управителят продължават да ни гледат като ехидни невестулки. Където ни видят си искат пепелника обратно.

Още не сме го откраднали, кафенето все още е заключено.

- Плешивият шницел -
Някой друг ден. Докато си купувхаме кифли срещаме мой добър приятел от Дървеница. С техните. Те са свестни хора и ми имат неоправдано доверие. Оставиха ни го за 24 часа да купонясва с големите (1 год. по-големи). Иван и Росен го кръстиха Мишо "Плешивият шницел". През този ден толкова сме се смяли, че още ме болят гърдите. А може да е и от цигарите.

- В 3 а.m. на въртележката -
Същата вечер. Водим Плешивия шницел в лунапарка, там има мацки. След малко той се върна носейки 3-4. Оказаха се дъщери на собственици на атракциони в лунапарка. Ние им се зарадвахме, защото са от женски пол, а те ни се зарадваха, защото сме от София.
Обикаляхме до късно с цел сближаване. Те се прибраха за да не им се карат, но с обещанието, че когато родителите им заспят ще излязат отново. С Росен доста поседяхме в храстите на лунапарка, докато Мишо мяташе камъчета по прозорците на караваните. Яко им се бяхме наточили, а аз бях с жълта тениска на Кемъл, което няма никакво отношение към случката.
Посред нощ вече отрезвени си дадохме сметка, че наследничките на въртележките ни бяха пуснали по пързалката. Успокоихме се с мисълта, че в апартамента имаме за пиене, без да осъзнаваме, че Иван и алкохола са оставени там сами и без надзор.

Кафенето все още е заключено.

- Новини от София (Решението) -
Около 5-6-я ден. Отиваме до пощата за да може Иван да се обади в София и да разбере кога го викат за казарма. Както във филмите, така и в живота, военните са супер-тъпири и постоянно осират нещата. Оказа се, че Иван трябва да си тръгне няколко дни по-рано.
Аз бях приет за студент, а Росен беше успял да хакне системата и си остава единственият човек, за когото съм чувал, че е успял да повтори 11-ти клас. (тогава 12-ти не съществуваше) Не ни грозеше казарма, но решихме от солидарност и ние да се приберем по-рано. Солидарност друг път, решението си беше изцяло меркантилно - щяхме в оставащите пет дни да изхарчим парите предвидени за десет дни.

- Wild at heart -
Някаква вечер. Плочки Ротманс, бутилки мента и билети за лятно кино - ЖЕС-ТО-КО!! Филмът, настроението, възрастта, лятото, алкохолът, епохата, първите глътки свобода, компанията - мисля, че никога не съм гледал по-реалистичен 4D филм, макар че качеството на копието клонеше към 1D.

Кафенето все още е заключено.

- Басейнът -
Някаква вечер. Иван леко почерпен се беше прибрал в апартамента за да страда, че отива в казарма. Там беше продължил леко да се черпи с двете девойки, които бяхме приютили. Аз и Росен се бяхме запили с металите от немската гимназия, които маршируваха наоколо по главната улица.
Когато се прибрахме заварихме Иван седнал върху канала в центъра на банята, с пуснати всички водоизточници. Банята, която имаше необяснимо голям наклон и висок праг се беше напълнила с поне 25 см. вода. Идеята ни се стори колосална и останалите четирима се бухнахме вътре, откарвайки там с часове.
В това време Архимед с неговите глупости за потопени тела, изместващи се течности и равни обеми, беше преебал мокета в целия коридор.

Барманът и управителят продължават да ни гледат като ехидни невестулки. Където ни видят си искат пепелника обратно. Вече питат и за мокрото петно пълзящо под вратата.

А кафенето продължава да е заключено.

- Момчетата си отиват -
Последен ден. Иван не можа да дочака колата, която идваше да ни прибере и си замина с рейса.
Профукали всички пари като за последно, от 2 дни почти не бяхме яли. Подкреплението дойде в късния следобед под формата на колега на баща ми с извънземния за онези години Нисан Блубърд. Черпи ни с много водки и кебапчета. Беше спечелил от тотото, но още не знаеше колко. Изпушихме му и цигарите.

Прибирайки се към станцията минахме покрай кафенето с пепелника И ТО БЕШЕ ОТВОРЕНО!! Само си представете радостта на пияните хора, когато разберат, че ще могат да осъществят идеята, която ги е фиксирала цяла седмица!

Планът е ясен - влизаме, те двамата отиват на бара и правят перде, а аз мушвам пепелника в джоба на якето си. Оставям пакетче пуканки за да не седи масата празна. След това се прибираме в станцията и директно удряме пепелника в главата на ехидния барман. Така и стана. За съжаление не ударихме бармана. Но!
Нахранени, напити и щастливи от добре свършената работа решаваме преди лягане да разцъкаме няколко топки на тенис-масата. Очи тъмнеят, глава се люшка, крака плетат се. Топчето пада близо до завързаното кученце на шефа на станцията. Росен посяга с хилката да удари топчето от тревата. Изведнъж долита управителя, в чиято пияна глава това се е проектирало като нападение над кученцето с тъп дървен предмет. Посяга на Росен да го бие и започва да го замерва с оставените хилки. В този момент, в моята пияна глава, това се е проектирало като нападение над мой приятел от тъп дървен предмет. Сгъвам пространството, озовавам се до нападателя и го вдигам за реверите с ясната идея, че ще го ударя в земята, а после с Росен дружно ще скачаме отгоре му.
Управителят крещи - "Ашевиебамайката, нещасници! ТИИ, ТИИ! Ти трябваше да дойдеш с момиче, а дойде с тия двамата и 10 дена само зулуми правите!"
Аз крещя - "Ашетиебамайкатабееее, пеерас! 10 дена само ни гледаш в ръцете!! Събирай си нещата, щото от утре вече няма да работиш тука, бееее!"
Колегата на баща ми ни разтървава и ни отпраща по стаите.
За съжаление не ударихме и управителя. Нито го уволнихме. Но!

- На изпроводяк - 
Последна сутрин. Тръгваме си. Кисели сме. Управителят го няма. Метална врата на офисът му. Кибритени клечки. В кючалките. Натъпкваме усърдно. Сигурно не е успял да разбие вратата до края на смяната. Да го духа.

- Епилог -
По пътя спираме на пазар някъде в Карнобайтос. Шофьорът иска да си купи невероятен брой щайги със зарзават. С Росен оставаме в колата да пушим, да се излежаваме на меко и да дебнем радиото да съобщи наградите от тотото. Няма как да забравя цифрата - 6660 лева! Отделно, че си бяха много пари. Колегата на баща ми е щастлив от информацията, предоставена му от нас и ни почерпи с много цигари. Окрилени от печалбата вече летим с колата и няма какво да ни спре, няма и защо да ни спира.

На един разклон войниче с нещо като бариерка обаче решава да ни спре. Ние обаче профучаваме край него и не спираме. То обаче вдига калашника и го насочва към колата твърдо решено да ни спре. Шофьорът обаче наби такива спирачки, че се залепяме като мухи от вътрешната страна на стъклото. И спираме. И се връщаме. И сме на прицел!
- АБЕ, ХОРА, ЛУДИ ЛИ СТЕ, БЕЕЕ!?!? Тука е забранено! Щях да ви застрелям за едното нищо!

А можеше да ни застреля. А можеше да е Иван.