Всичко за майка ми - III

През 1985 купих първия си плакат. На рок банда, разбира се. По онова време мерните единици за размер бяха броя на стандартните страници от които се състои плакатът - Двойка, Тройка, Четворка и т.н. Мисля, че Осморката беше най-големият размер, който влагаха в списанията. Те бяха голяма рядкост и на притежателите се гледаше с уважение. Носеха се слухове, че съществуват и Шенайски, но нямам спомен да съм виждал такива преди '80-те.

Моят първи плакат беше скромен - двойна страница от списание Bravo. Спомням си, че ми струваше скъпо, нещо от рода на джобните за десетина дена. На тази възраст вече бях наясно с музикалната си ориентация и логично след колекционирането на снимки от стрелбищата преминавах плавно към по-големи и скъпи артефакти. Бях започнал и събирането на музикална "база-данни" в главата си, която след 2000-та година актуализирам все по-рядко и то предимно с пропуски от преди 2000-та година. ;)

На преден план на постера беше Adam с останалите Ants около него.

Нищичко не знаех за групата. Бях гледал само клипът "Stand And Deliver" на видеокасети с диско от МТВ. Не ми изглеждаха диско, по-скоро си мислех, че са пънк или най-малко като Били Айдъл. Виждах известен дисонанс в това да си пънкар, с мундир, намазан като индианец, но Stand And Deliver си беше супер.

Бях изпълнен с радост, чувствах се пораснал, чувствах се като лошо мече момче. Имах си плакат на неизвестна шайка от странно облечени левенти!

Не смеех да го залепя направо върху тапета, за да не ми се карат (нищо, че съм лошо момче) и го залепих в рамката върху картината, която нашите бяха закачили посредата на стената. Репродукция на нещо си, изобразяваща според мен момиче, а според майка ми момче, което приличало на мен.

В рамката плакатът изглеждаше съвсем на сигурно и съвсем на място.
Толкова му се радвах - шарен, закачлив, пънк-иш, ..., как да не го харесаш! И всичко това на фона на мебелировката в 3 цвята кафяво, каквито бяха всички "гарнитури" по онова време.

Така радостта ми продължи цели 2-3 дена. После се случи майка ми.
Един ден реши да ме накаже, че съм получил забележка, или защото са ми писали четворка, или някаква друга яка безсмислица. Накреща ме и се опита да ме удари. Аз побягнах в кръг около масата. След няколко обиколки тя издивя, че не може да ме хване и се огледа за нещо, с което да ме замери. За зла участ погледът й се спря върху най-шареното и жизнерадостно нещо в стаята. И тя му посегна! Листът се отлепи на 3 от местата, но четвъртата лепенка издържа и единият от групата остана да виси в картината. Аз, изпаднал в ужас, не можех да повярвам как майка ми е способна на такова зверство. Обиколих бързо масата и замолих да набие мен, но да не мачка и да не къса повече. Тя ме погледна с очите на Круела Девил и го разскъса през средата. Аз се разплаках от яд. Молех я да спре за да мога след това да си го залепя. Когато чу плановете ми, тя започна да го къса почти с удоволствие на малки криви парченца, които мачкаше. Накрая, за да бъде работата свършена като хората, събра всичко в шепи и го изхвърли през прозореца.

Слязох и събрах каквото намерих. Беше се разпилял по целия паркинг пред блока. Рижавият от "Д"-вход ме приюти за няколко часа на тяхното стълбище и ми помогна да сглобим грозния, безформен пъзел. Докато го залепяхме с тиксо се оказа, че не съм намерил всички парченца. Резултатът беше чудесен плакат на Франкенщайн и съсипан петокласник.

През годините много постери паднаха в жертва на нежните майчини ръце - Гънс, Моторхед, Мерилин Монро, Харлей Дейвидсън, .... Дори бях направил черно-бели копия на няколко от най-ценните за мен - страница по страница на ксерокса, а после слепване с тиксо. Така оригиналите се съхраняваха на сигурно място между книгите, далеч от Наказателя. Рядко ги виждах, но поне ги имах. За няколко години броят и размерите им нарастнаха значително. Вече имах доста Осморки. Ксерокопията бяха закачени на леснодостъпните места, за пушечно месо. Измежду другите цветни плакати, копираните напомняха на пана от некролози. Което беше готино по един извратен начин. Но пък и майка ми нямаше вече желание и енергия да ги къса на малки парченца.

Първият ми плакат на Adam & The Ants беше отлично начало на пътуване, което неочаквано продължава вече 40 години. За разлика от това на майка ми.

Плакатчето беше подобно на това.