Станцията

        През 1985-та, месец преди да завърши учебната година, претърпяхме автомобилна катастрофа. Баща ми, правейки ляв завой, отне предимството на някакъв и той ни изтряска от пасажерската страна, между двете врати. Майка ми беше потрошена, аз натъртен, а баща ми дълбоко съжаляващ. И всичко това под звуците на "Големият кораб минава" - скапаната песен за саундтрак на скапана случка.

        Майка ми влезе в болница за операции, екстензии и чудеса. След изписването й не трябваше да стъпва на десния си крак, докато не заздравее напълно, щяха да минат месеци докато се оправи. Съответно не можеше да пътува и нямаше да успеем да отидем на море.

        Тези от вас, които помнят Картите за почивка, знаят колко те бяха ценни, желани и важни в живота на трудещите се и техните семейства. Времето си течеше и родителите ми търсеха варианти как да постъпят - аз не можех да отида сам, защото бях на 12 г., всичките ни близки вече имаха планове, а майка ми не можеше да пътува. Накрая, за да не "изгорят картите" и за да "преодолее детето стреса от катастрофата", нашите взеха решение баща ми да заведе само мен. Спомням си, че с Вартбурга пътуването до Балчик отне цял ден, през който аз облъчвах баща си с аудио касета на Кис, в която имаше само четири песни. Накрая и той ги знаеше наизуст и не се кефеше.

        Почивката от моя гледна точка протече чудесно, тъй като цялото внимание на баща ми и колегите му бе насочено към мен, моето добруване и "преодоляването на стреса". Обикаляне по плажове, киснене по цял ден в морето, игри, подаръци... Страхотен спомен ми е останал как баща ми заради мен открадна списание от масата на един фризьорски салон в Балчик, защото вътре имаше статия за Pink Floyd. Със снимка! Награда "Баща на годината"!

        В столовата на станцията работеха 3 местни какички, надали бяха на повече от 18-20 години. В очите на завършил петокласник те бяха истински нимфи. Бяха много любезни с мен, закачаха ме, смееха се на простотиите ми и слушаха с интерес нещата които казвах, което много ме впечатляваше. Даже ме заведоха в стаята си за да ми подарят 2 снимки на Iron Maiden, които ги нямаше по софийските стрелбища. Това вече преля малката ми чашка и аз много се влюбих в една от тях. Търсех я, висях постоянно около нея, закачах я, досаждах й сякаш ми е съученичка, ...... детска класика.

        Един от дните пак се бях присламчил към нея, но комуникацията ни вървеше трудно. Тя беше дистанцирана и не ми отдаваше цялото си внимание. Не след дълго се появи младеж, към който тя се запъти с голяма радост, прегърна го и го целуна. Представяте ли си - СВЕТЪТ НЕ СЕ ВЪРТЕШЕ ОКОЛО МЕН!

        Аз се качих в стаята ми, седнах на леглото и плаках. Не защото бях лигльо, а защото си дадох сметка как съм се заблуждавал, че имам или ще имам връзка с това момиче. Без никой да ми го подслади бях разбрал, че световете ни нямат нищо общо, освен че за кратък момент са се движели паралелно. Стана ми ясно, че занапред в живота ще има много такива срещи и разминавания, които ще бъдат далеч по-тежки от разминаването по възраст и населено място. Плаках и заради тези бъдещи срещи. Онзи тип плач, в който само хлипаш при поемане на въздух и речта ти насича.

        Някой беше казал на баща ми, че съм се прибрал посърнал в стаята и той се качи да провери дали съм добре. Завари ме във вида споменат по-горе. Стисках двете снимки на Мейдън и плачех. Нямаше как да му обясня какво се е случило, защото нищо не се беше случило. Нямаше как да му обясня как за първи път осъзнавам, че моята измислена реалност рязко се е разминала с реалната реалност и това много ме е натъжило. Ядът, хлипането, сълзите, стискането на юмруци и мълчанието ми много разстроиха и него. Предполагам, че неговото безсилие да ми помогне е било равно на моето безсилие да се почувствам отново както в предишните дни. 

След като стабилизирах хлипането до степан да ми се разбира какво говоря, успях да обясня, че нищо ми няма, нищо не ме боли, никой не ме е обидил и че си плача за някакви си мои неща. Единственото, което отговори той беше:

        - Моето момче, бих убил човек за да си добре!

        Начинът по който го каза не ми остави и капка съмнение дали е способен на това. Казваше го не за да ме успокои, а защото го мислеше. Сега знам, че е клише, но в съзнанието на малкото момче, това беше безпримерна обич. Определено надцаква спомена със списанието. Награда "Баща на вселената"!

        Майка ми не му проси до края на живота си, че сме отишли на море без нея. Нищо, че заедно бяха взели това решение. Тя се е почувствала изоставена и то в тежък момент. Клюката, че баща ми е взел с нейната карта една от секретарките, по никакъв начин не разведри обстановката. Това беше последното лято, в което отидох на почивка с родителите си, макар и само с единия. Те също никога повече не отидоха заедно.

..........

        През 1989 г., в същата станция, с моя човек Росен още първия ден забелязахме в столовата две страхотни какички. Отново бяха местни, но този път от почиващите. Бяха наконтени, направени и сами, а ние бяхме наточени, наперени и хеви метали. С него загубихме първите си дни посредством неизтрезняване и докато да им се намяткаме на каките, се оказа, че вече имат опашка от мераклии. Не си го сложихме на сърце, така или иначе жените пречат на пиенето. След една седмица непрестанен купон с джинове, бири, Guns, Ramones, S.D.I., кибичене с касетофона на паркинга и канене на всичко живо в стаята ни, слухът че сме много готини си тръгна от само себе си.

        В групата на мераклиите имаше и трима братя/братовчеди. Заприказвахме се с тях пред столовата. По металска линия, разбира се. Твърдяха че имат рок-банда. Бяха малко по-големи от нас, ултра-нелепи създания, със самочувствие на хора "излизали на сцена на регионален фестивал за художествена самодейност". Това ги бе подлъгало да мислят, че могат да се класират под полите на каките. Смехотворно, но поне се бяха запознали с тях, за разлика от нас. Поканихме ги да дойдат да пият в стаята ни. Не беше трудно да спечелим одобрението им. На вид и поведение ние бяхме Anthrax, а те ... ммм Импулс?! Ние бяхме от клипа "I'm the Man", те от клипа "Среднощна музика?!", ние си харчехме парите за пиене и цигари, а те за сладолед, ние бяхме сами, а те с мама и тате.

        Одобрението им не ни беше нужно, но да доведат със себе си готините каки за да се запознаем беше наложително. Те с радост приеха, мислейки че шансовете им ще се подобрят, ако са на територия свободна от родителски тела. Дойдоха, пихме, пушихме, братята заграждаха ли заграждаха, но каките в полунощ си тръгнаха. Аз уморен, подпийнал и невиждащ смисъл повече да контактувам с когото и да било, съм заспал.

        Интересното е станало след това - каките отишли до тяхното крило на станцията и установили, че то е заключено. Помотали се, повъртели се, потърсили някой да им отвори, но в крайна сметка, половин час по-късно се върнали в нашата стая. Аз отразих повторното им пристигане, но никой не можеше да ме вдигне за да участвам в угаснал купон. Както разбрах в последствие, Росен е седял до сутринта за да пази каките да не бъдат натискани от самодейците.

        Нищо не се промени след въпросната нощ. Ежедневието ни на курортисти продължи да тече по старо му - музика, цигари, напитки, кибик пред станцията. Ведомственото барче беше доста евтино и ние гледахме да висим вътре през всичките му 4-5 работни часа. Мяткахме G&T и давахме лош пример на другите деца, които също искаха. 

        Два дена след случката в нашата стая, кротко бяхме полазили барчето по вечерно време. Бяхме се заредили много добре, имахме компания и се очертаваше чудесна вечер. Влязоха двете каки. Огледаха, посуетиха се и по-голямата приближи нашата маса.

        - Заповядайте при нас! - казахме с Росен и започнахме да се разместваме.

        - Не, няма да оставаме! А ти не мислиш ли, че ми дължиш извинение?! - каза тя в моя посока с пресилено нацупена гримаса.

        - АЗ!? Че за какво? Ние дори не сме се виждали през последните дни.

        - Трябва да ми се извиниш, че заспа и ни остави сами през нощта с онези натегачи! Добре, че беше Росен да ни пази.

        - ОК, много съжалявам, че заспах след като си тръгнахте! Хахахахааа!

        - Ама ти ни видя, че се върнахме и продължи да спиш!

        - ОХ, много съжалявам, че заспах след като си тръгнахте и после съм продължил да спя.

        Отново пресилено нацупена гримаса. Тогава помислих, че някак си не й отива да тропка с краче на тези години, та тя си беше направо дърта - 25-26 годишна, ехеее! (аз бях на 16) Сега си давам сметка, че може да го е правела нарочно за да впечатли смотания тийнейджър. За да не продължава разговорът по този начин си придадох сериозен вид и казах:

        - Съжалявам, че не останах да ви правя компания, не беше кавалерско от моя страна!

        - Приемам извинения само в стаята си! - каза тя и си тръгна.

        С Росен останахме "най-възрастните" на масата. Потърсих в погледа му потвърждение дали и той е чул и разбрал същото като мен. В този момент едно от момичетата в компанията каза:

        - К'во седиш, тя те покани в стаята си!

        - Тонев, ако не отидеш ти, ще отида аз! - добави Росен смеейки се.

        Явно всички присъстващи бяхме разбрали посланието по един и същ начин. Нямаше как да не отида, макар че си го помислих за момент. Тя беше значително по-голяма и очевидно преднамерена, а на мен ми беше за първи път. Освен това трябваше да оставя и двата G&T, които си бях взел предварително, да не би барчето да затвори изведнъж.

        Дадох й 20-тина минути преднина и се качих. Тя беше сама, красива, надарена, желаеща и както разбрах в последствие сгодена (не за мен). Знаехме, че тяхното крило се заключва, така че останах до сутринта. Урокът по биология го спестявам. На следващата вечер се извинявахме отново, този път в нашата стая.

        Та, по един или друг начин аз си получих своята "местна какичка" в тази станция, макар и няколко години по-късно и без капка влюбване. Бях си я изстрадал още на 12 г. А после тя си тръгнах за съседния град няколко дни преди да свърши смяната.

        До края на почивката не се случи нищо интересно, освен че Росен и Моя Брат'чед ги биха селяни от Приселци, защото решили, че те са хулиганите набили и ограбили пияния кум на сватба, вихреща се в съседно заведение. И това докато аз гледах телевизия сам в станцията, страдайки, защото парите и морето са свършили. Какво гледах ли - някаква музикална класация с Paula Abdul, New Kids on the Block и Milli Vanilli - тъпотии.

        Летуванията ми в тази Станция започнаха с една катастрофа и завършиха с друга катастрофа, която е тема на разказ, написан отдавна. - Разказ 2.3Е

Всичко за майка ми - III

През 1985 си купих първия плакат. На рок банда, разбира се. По онова време мерните единици за размер бяха броя на стандартните страници от които се състои плакатът - Двойка, Тройка, Четворка и т.н. Мисля, че Осморката беше най-големият размер, който влагаха в списанията. Те бяха голяма рядкост и на притежателите се гледаше с уважение. Носеха се слухове, че съществуват и Шенайски, но нямам спомен да съм виждал такива преди '80-те.

Моят първи плакат беше скромен - двойна страница от списание Bravo. Спомням си, че ми струваше скъпо, нещо от рода на джобните за десетина дена. На тази възраст вече бях наясно с музикалната си ориентация и логично след колекционирането на снимки от стрелбищата преминавах плавно към по-големи и скъпи артефакти. Бях започнал и събирането на музикална "база-данни" в главата си, която след 2000-та година актуализирам все по-рядко и то предимно с пропуски от преди 2000-та година. ;)

На преден план на постера беше Adam с останалите Ants около него.

Нищичко не знаех за групата. Бях гледал само клипът "Stand And Deliver" на видеокасети с диско от МТВ. Не ми изглеждаха диско, по-скоро си мислех, че са пънк или най-малко като Били Айдъл. Виждах известен дисонанс в това да си пънкар, с мундир, намазан като индианец, но Stand And Deliver си беше супер.

Бях изпълнен с радост, чувствах се пораснал, чувствах се като лошо мече момче. Имах си плакат на неизвестна шайка от странно облечени левенти!

Не смеех да го залепя направо върху тапета, за да не ми се карат (нищо, че съм лошо момче) и го залепих в рамката върху картината, която нашите бяха закачили посредата на стената. Репродукция на нещо си, изобразяваща според мен момиче, а според майка ми момче, което приличало на мен.

В рамката плакатът изглеждаше съвсем на сигурно и съвсем на място.
Толкова му се радвах - шарен, закачлив, пънк-иш, ..., как да не го харесаш! И всичко това на фона на мебелировката в 3 цвята кафяво, каквито бяха всички "гарнитури" по онова време.

Така радостта ми продължи цели 2-3 дена. После се случи майка ми.
Един ден реши да ме накаже, че съм получил забележка, или защото са ми писали четворка, или някаква друга яка безсмислица. Накреща ме и се опита да ме удари. Аз побягнах в кръг около масата. След няколко обиколки тя издивя, че не може да ме хване и се огледа за нещо, с което да ме замери. За зла участ погледът й се спря върху най-шареното и жизнерадостно нещо в стаята. И тя му посегна! Листът се отлепи на 3 от местата, но четвъртата лепенка издържа и единият от групата остана да виси в картината. Аз, изпаднал в ужас, не можех да повярвам как майка ми е способна на такова зверство. Обиколих бързо масата и замолих да набие мен, но да не мачка и да не къса повече. Тя ме погледна с очите на Круела Девил и го разскъса през средата. Аз се разплаках от яд. Молех я да спре за да мога след това да си го залепя. Когато чу плановете ми, тя започна да го къса почти с удоволствие на малки криви парченца, които мачкаше. Накрая, за да бъде работата свършена като хората, събра всичко в шепи и го изхвърли през прозореца.

Слязох и събрах каквото намерих. Беше се разпилял по целия паркинг пред блока. Рижавият от "Д"-вход ме приюти за няколко часа на тяхното стълбище и ми помогна да сглобим грозния, безформен пъзел. Докато го залепяхме с тиксо се оказа, че не съм намерил всички парченца. Резултатът беше чудесен плакат на Франкенщайн и съсипан петокласник.

През годините много постери паднаха в жертва на нежните майчини ръце - Гънс, Моторхед, Мерилин Монро, Харлей Дейвидсън, .... Дори бях направил черно-бели копия на няколко от най-ценните за мен - страница по страница на ксерокса, а после слепване с тиксо. Така оригиналите се съхраняваха на сигурно място между книгите, далеч от Наказателя. Рядко ги виждах, но поне ги имах. За няколко години броят и размерите им нарастнаха значително. Вече имах доста Осморки. Ксерокопията бяха закачени на леснодостъпните места, за пушечно месо. Измежду другите цветни плакати, копираните напомняха на пана от некролози. Което беше готино по един извратен начин. Но пък и майка ми нямаше вече желание и енергия да ги къса на малки парченца.

Първият ми плакат на Adam & The Ants беше отлично начало на пътуване, което неочаквано продължава вече 40 години. За разлика от това на майка ми.

Плакатчето беше подобно на това.

Grunge 4x4

-= The Founders =- Melvins - 83

Screaming Trees - 84

Green River - 84 Skin Yard - 85

-= The Ancestors =-

Dinosaur Jr - 84

Tad - 88

Mother Love Bone - 88

Mudhoney - 88

-= The Titans =-

Soundgarden - 84

Nirvana - 87

Alice In Chains - 87

Pearl Jam - 90

-= Тhe Leftovers =-

Stone Temple Pilots - 89

Silverchair - 92

Blind Mellon - 90

Candlebox - 90

BONUS

-= The Differents =-

Sonic Youth - 81

Jane’s Addiction - 85

Smashing Pumpkins - 88

Tool - 90

-= The Dames =-

L7 - 85

Babes in Toyland - 87

Hole - 89

7 Year Bitch - 90

* Based entirely on the author's feelings and knowledge.

Всичко за майка ми - II

Първия ден тя рева 15 часа и се обади на всичките ни познати, за да ги информира, че баща ми въобще не се е преместил за кратко при баба ми да й помага, както беше обявил, а ни е напуснал заради друга жена, вече официално. На всички споменаваше, че не би могла да живее така. Когато заспа умаломощена, преди полунощ, аз се измъкнах от къщи. Отидох при един приятел за да се накова с водка и реланиум и да забравя ситуацията, без да си давам сметка, че това е само началото. Опомних се няколко часа по-късно и се изстрелях към нас преди да се е събудила майка ми. Беше ме страх да не направи някоя глупост.

Вторият ден не започваше никак добре. Беше се събудила преди да се прибера и също се беше наковала с реланиум, но в значително по-големи количества. Обадих се на Бърза помощ и изброих липсващите лекарства. Реагираха бързо, дойдоха и я отведоха, въпреки съпротивата и нечовешкия цирк, който изнесе на паркинга пред блока. Може да беше, а може и да не беше изпила въпросните хапчета, но в очите на деветнайсет годишния й син, ситуацията беше трагична. Съседите плъзнали по балконите жадно попиваха всяка секунда от драмата.

По обяд от някъде се появи баща ми, някой му беше разказал. През последните дни той се беше покрил дълбоко, сякаш мислеше, че ако изчезне той и проблемът ще изчезне - никога не става така. Закара ме до Пирогов за да я посетим. Тя спеше. Бяха й дали успокоителни и не ни разрешиха да я будим. Баща ми ме върна обратно вкъщи и отново изчезна трайно. Не го видях докато не стана късно.

Вкъщи беше паднала бомба. Освен пораженията от буйстващата ми майка, жилището ни беше насред огромен летен ремонт. Цялата покъщнина беше струпана в детската стая. Дори не можех да си легна, камо ли да се занимавам с интересите си, да слушам музика или нещо друго, което да отвлече вниманието ми от реалността. Изтощен от безсъние и нерви заспах на земята в хола върху разглобените мебели.

По някое време следобед звънецът ме събуди на пожар. В очакване на нещо лошо излязох на балкона. Пред блока майка ми обикаляше около едно такси. Ревеше и крещеше някой да й хвърли пари за да си плати сметката. Явно бе звъннала на всички звънци, защото всички налични съседи отново висяха по прозорците за второ действие на драмата.

Когато се качи горе стана ясно, че е избягала от болницата. Гола и боса, само по болничен халат. Остатъкът от деня премина в рев и крясъци по мой адрес защо съм се обадил на бърза помощ, защо сме я оставили в болницата, защо съм бил на страната на баща ми (?!?!), защо да продължава да живее ...

Заспа в моята стая, където можеше да се заключи. С един от номерата си аз отключих и скрих ключа, но въпреки това спах на стол пред вратата.

Третият ден премина изключително мракобесно. Тя отново се обади на всички познати, за да продължи да ги информира за семейната трагедия, докато аз криех лекарствата, ножовете, отвертките, коланите, въжетата...

- Няма нужда да спиш пред стаята и да криеш посудата! - с едва доловима надсмешка каза тя привечер. - Това няма да помогне!

Стана ясно, че колкото и да опитвам да я опазя от нея самата, това е обречена кауза. Не може да бъде спасен някой, който не иска да бъде спасен. Въпреки това отново спах пред вратата.

Четвъртият ден започна с лъч надежда. Тя стана, облече си новите дънки, една моя червена тениска Ducati, каза, че се е чула с баща ми и отива при него за да се разберат за издръжката, която ще ни плаща, щом иска да живее с друга. Звучеше относително спокойно. Аз не се чувствах така и когато излезе отидох до двора на училището за да се порадвам на скейтборда си. Беше чисто нов twin-tail - безценно детско имàне през ранните '90. Сбъдната мечта за мен, скейтът беше единствената ми утеха в онзи момент. Улисан в опити за правене на трикове изобщо не съм разбрал кога е минало времето. Въпреки, че се надявах родителите ми да се разберат като нормални хора, майка ми да се успокои и да намери начин да заживее без него, исках да се прибера преди нея за да продължа опитите си да я опазя, докато това се случи. По-късно осъзнах, че тя най-вероятно си е давала сметка, че синът й е на 19 години и скоро ще се наложи да живее и без него. Уви не стана точно така.

С моите хора бяхме седнали на стълбището на училището за да си поемем въздух от скейтинга. В летния следобед като днешния слънцето грееше безпощадно. Изведнъж от далечният вход на двора, с Балканчето си влетя Ники от първия етаж, засили се право към нас и изкрещя:

- МИРО, БЪРЗО! МАЙКА ТИ Е ПАДНАЛА ОТ БАЛКОНА!

Времето замря за секунда, след което премина в хипер-скорост, както корабите в Star wars. Затичах се към Ники и го пресрещнах в средата на двора.

- Тя жива ли е? - извиках аз, очаквайки лъч нададежда.

- Качвай се на багажника, ще стигнем по-бързо! - избегна отговора той.

Според времето препускащо в главата ми пристигнахме за 10 секунди, а пред входа вече се беше насъбрала тълпа. Явно всички в градинката между блоковете бяха станали свидетели на финалното действие на драмата. Някой се опитваха да държат децата си настрана за да не гледат. Ние връхлетяхме с колелото, тълпата се отвори за да ни пропусне и се затвори бавно след нас.

Майка ми лежеше на полянката с новите си дънки и червената ми тениска. Изглеждаше ..... спокойна. Стрелнах се към нея в желанието си да я вдигна на крака. Съседът от първия етаж препречи пътя ми с отворени обятия и желание да каже нещо успокоително.

- Недей да я местиш, извикали сме полиция. - беше единственото, което успя да изрече преди жена му да му подаде белия чаршаф, с който да покрием тялото.

В този момент времето възвърна нормалния си ход и всичко се превърна в истина. Тълпата оформи широк кръг, аз обикалях около центъра му и крещях "ЗАЩО?? ЗАЩО!! ЗАЩО?!"

Висока женска фигура проби кръга и плачейки ме прегърна. Познавах я отлично, но не можех да разбера как се е озовала тук - секретарката на баща ми. Той беше изпратил секретарката си! След като близо седмица се беше крил, отбягвал обажданията ми и нуждата от съвет какво да направя за да не се стигне дотук, той беше изпратил секретарката си да ме прибере и заведе при него!

Качих се до нас, разбих заключената отвътре врата, изпих водна чаша водка, направих обиколка на руините, събрах си най-важните неща, говорих с полицията, повърнах, тръгнах си и никога повече не се върнах в бившия ни дом.

 

***

- Тя жива ли е? - хлипайки изрече баща ми с онази надежда, с която аз бях попитал съседкото дете няколко часа по-рано. В погледа му имаше онзи детска искрица надежда, че аз ще кажа нещо различно от другите преди мен, че всичко е измислица, че ще му се размине...

- Не! - отговорих аз.

Тогава видях как най-великият мъж в живота ми се разсипа по пода. Сякаш бях изтеглил основата на двуметрова фигура от зарчета.

Години по-късно и така до смъртта му, когато другите бяха забравили и вече не забелязваха, аз все още виждах, че е сглобен от същите тези парченца, но накриво, с пропуски и липси, а и лепилото си личеше. 

Иска ми се да вярвам, че в онзи ден преди точно 30 години, около 17 часа, невидима сила е успяла да ме запази и съхрани цял и непокътнат, корав и психически устойчив. А може би съм бил кух тийнейджър, на който не му е пукало за майка му, която е решила да сложи край на живота си докато той прави опити да я опази, или не му е пукало за баща му, който се е покрил с надеждата, че ако не участва в събитията, те ще спрат своя ход.

А може би в онзи ден трима души са се разбили с едно падане. Може би и аз съм сглобен накриво, но никой не помни как съм изглеждал преди това. А може би сте свикнали с гледката?! А може би след този разказ ще откриете снадките на разбитите и липсващи парчета.

Кой знае, аз така или иначе не мога да се погледна отстрани.

Всичко за майка ми - I

...

Мечът от снимката беше една от любимите ми играчки. Имах два за да се дуелирам с баща ми. Имах и две подобни шпаги, една много готина тояга и една тръба за фунийки. В общи линии играчки, каквито всички момчета израстнали през 80-те имаха. Представях си, че съм прабългарски войн, мускетар или индианец и забивах фунийки в дините струпани пред плод/зеленчука.

Много обичах да играя с въпросните играчки, но рядко ми се отдаваше възможност, защото се налагаше да ги крия от майка си. На нея ѝ беше много удобно да ме бие с тях. По този начин не ѝ се уморяваха ръцете, а и ме стигаше от по-далече.

Със сабята от снимката болеше много. Еластична, пластмасова и дълга около 50-60 см., оставяше следи като от колан. Чувствах се късметлия, ако в яростта си хванеше канията на сабята. Тя беше лека и куха (също на снимката). Но най-много болеше от тънките шпаги. Боят никога не продължаваше дълго, 3-4 удара са напълно достатъчни за 8-10 годишно дете. По крачетата и дупето. Когато се опитвах да ги предпазя го отнасяха ръчичките. Казвам ги умалително, защото бяха такива в сравнение със сабите.

Колкото повече растях, толкова повече майка ми се нуждаеше от сабите за да ме наказва. Не че бях лош, просто я заболяваха ръцете. Децата, както знаете, постоянно правят неща, за които ти идва да им шибнеш един. Е, майка ми не се оставяше да ѝ мине. "- Ще те изжигаря!" - писваше истерично тя и започваше да се оглежда за играчките ми. И така, аз започнах да ги крия. Да, не можех да си играя с тях когато поискам, но цената си струваше. Играех си само докато тя беше на работа. Когато в трети клас се преместихме в ново жилище, аз ги скрих в дъното на дрешника и не ги извадих повече. Понякога крещеше "- КЪДЕ СА ТИ САБИТЕЕ???" и с бяс в погледа започваше да търси наоколо. Така ми се наложи да залепя и тръбата на прахосмукачката с лейкопласт, за да имам време да избягам, докато майка ми я разкачи.

Горе-долу по това време тя откри заключването ми в детската стая. Добре, че ключалките не бяха секретни, а от онези с дебелите номерирани ключове. Аз от своя страна открих инструментите и резервните ключове. Тайно бях нарязал улеи на върховете на всички ключове, които можеха да заключат стаята ми. По този начин те се превръщаха във винтове - въртях ги с отвертка през ключалката до основна позиция и ги избутвах на постелката пред вратата. Когато ме затвореше, аз отключвах отвътре, заключвах отново отвън и тихо бягах от къщи за да си играя. Така първите няколко пъти жестоко ѝ изкарвах акъла - тя отваряла след половин час тишина и установявайки липсата ми решавала, че съм скочил от седмия етаж. За разлика от нея, на мен никога не би ми хрумнало.

 

Растях, възмъжавах телом и духом и майка ми ме наказваше все по-трудно. Понякога в момент на безсилие изхвърляше през прозореца касети и плочи, късаше ми плакатите, криеше любимите ми дрехи. Първите няколко пъти беше много гадно. Бях събирал от джобните си пари за да купя тези неща, знаете как е. Но свикнах. Така се понаучих да си прибирам нещата в шкафовете, за да не са на една ръка разстояние.

Опитите да ме бие не престанаха, но ѝ се получаваше само когато без предупреждение ми зашие шамар. Втори не успяваше да зашие. Ръчичките ми бяха порастнали. Бяха станали дълги и силни ръце, които опъвах напред и тя не успяваше да ме достигне. Това я вбесяваше още повече и опитите ѝ ставаха все по-жалки, досадни и настоятелни. Понякога, за да престане и да ме остави на мира, излизах на балкона и започвах да се смея истерично с всички сили, отчасти, защото наистина ситуацията беше нелепа и отчасти, защото майка ми я беше срам съседите да я видят как се опитва да бие детето си. Което макар и порастнало продължаваше да не дава поводи за това.

Единственото наказание, срещу което оставах безсилен, беше нейният "тур на срама". Когато натрупаше желание за мъст или каквото там трупаше, започваше да обикаля из квартала. Видеше ли група тийнейджъри се спираше при тях, питаше дали ме познават, представяше се и започваше да им говори колко са смотани, грозни, некадърни, необразовани, как не са достойни да ми бъдат приятели, как ме теглят надолу, да ме оставят на мира и да не дружат повече с мен. Представете си какво социално убийсто е това за един тийнейджър! След първите 1-2 тура ми идваше да избягам зад граница. Оказа се обаче, че другите деца са ме намирали за готин човек и не само че не ме отритнаха, а дори започнаха да ми съчувстват за откачената майка и да я отбягват за да не се чувствам неудобно.

...

...

Memory Albums

     Преди половин година, с едни сериозни хора, сериозно си къркахме, сериозно слушахме музика и серозно се питахме един друг - "Кои са твоите Топ 10 албума? Ама сериозно!"
Прави ми впечатление, че напоследък е модерно в соц. мрежите, да се предизвиквате един друг с "Топ 10-ки".
   Аз се самосезирах и си направих Топ 25. Защото искам. И написах спомените си за тези албуми. Пак защото искам.
     Подредени са хронологично по дата на издаване, не по любимост. А вие четете ако искате. А ако прочетете, се чувствайте предизвикани, щото по-добре да пишете за музика, отколкото за политици, генерали, футболисти и други бацили.

The Ramones - Rocket to Russia - 10.1977

Абе, всичко на Рамонес! Ама този албум избрах, защото най-много го въртяхме на бригадата за ябълки, когато си подковах кубунките с пирони за щайги.
Лятото, преди бригадата, не тръгвах никъде без жълтата BASF-ка, в която "Rocket  to Russia" беше допълнен до 60 минути с първата половина на албума "Walk Among Us" на Misfits.

И "London Calling" въртяхме на бригадата.

И Pogues.

The Clash - London Calling - 01.1980

Записах си го някъде през 80-те и оттогава го имам на касета, плоча, CD, видео и MP3. Последният и най-добър албум на Клаш.

По мое мнение, в следващите албуми - с регетата, ска-та, диското и другите нелепи експерименти, я има 10-тина песни, които стават, я не.

The Cult - Electric - 04.1987

През 1988-89 гледах на видео няколко клипа от този албум и направо ми счупиха главата. Даунлоудах си ги от видео касета на аудио касета - "Love Removel Machine", "'Lil' Devil", "Wild Flower", а албумът така и не го намерих. За утеха, в началото на 1990 си купих от Белград прясно издадения "Sonic Temple", който е по-добър. Обаче включвам в Топ 25 "Electric", защото по-дълго време съм го желал. Записах си го чак през лятото на 1991 на ноунейм-касета със светлокафява лента. През 1993 си го купих на плоча.

Около 2000-та година, колекцията ми на Кълт изчезна, за да се появи отново през 2017 година, върната ми от Иван Къдравия - свястно момче.

Guns N' Roses - Appetite for Destruction - 08.1987

Купих го на касета "Юготон" от Белград през март-април 1990, заедно със споменатия по-горе "Sonic Temple".

За този албум вече съм писал текст, така че за да не се повтарям:

"... Дълго време ми отне да ги харесам. Месеци. Бях тежък метълопънкар и тия ми бяха блудкави....."

Целият текст за Appetite For Destruction ТУК

The Pogues - If I Should Fall from Grace with God - 01.1988

Всичко на Поугс! Просто в този албум има най-много песни, които сте чували. От втората ми бригада до днес не спирам да ги слушам.

Нова Генерация - пролетта на 1989

...........................................................................
...........................................................................

Ревю - лятото на 1989

За Нова Генерация и Ревю изобщо няма да започвам да пиша, те заслужават отделна статия.
Ще кажа само, че трябваше да им издадат самостоятелни плочи или поне да са заедно на една. Така или иначе още си ги пазя.

Red Hot Chili Peppers - Mother's Milk - 08.1989

За първи път се сблъсках с тях в скейт-филма "Thrashin' " някъде през 1988. Много ме кефеше идеята за група като RHCP, но не харесвах музиката им. През 1993 изслушах "Mother's Milk" във Virgin Megastore и моментално се влюбих.

Обаче до ден днешен си оставам един от малкото фенове на групата, които не харесват музиката й. А толкова много се старах! Даже си купих всички албуми за да им давам шанс след шанс. Междудругото след толкова години опити да ги харесам поне стигнах до извода - "Няма Фрушанте - няма RHCP."

(Истината е, че най-харесвам "What Hits!?" от 1992, но той е Best, така че не се брои.)

The Black Crowes - Shake Your Money Maker - 02.1990

За първи път ги видях през 1990 г. по БНТ, в "шоуто на Тод Стивънс" или нещо подобно. Юни 1991 си ги купих от Витошка  на "оригинална" касетка с обложка-хармоника. Тогава си мислех, че бандата е великолепно допълнение към Глем Рока.

The Sisters Of Mercy - Vision Thing - 10.1990

Купих го на "оригинална" касетка от спирката на ВМИ година след издаването му, докато се прибирах от лекции по Геология, или Дескриптивна геометрия, или някаква друга тъпотия. Помня, че беше бая студено, но аз исках да преслушам голяма част от албума още на сергията, за да не се врътна с парите. Не бях  слушал SoM дотогава. (В последствие се оказа, че съм ги знаел, но като уейв група.)

Хареса ми по секунди - от първата, до последната и завинаги. 

През 1993 си направих първата татуировка -  окото от обложката. Три години я крих от баща ми.

Primus - Sailing The Seas Of Cheese - 05.1991

През пролетта на 1992 презаписах видеокасета (която още пазя) с невероятния скейт-филм "Plan B - The Questionable Video". Започваше с "Here Come The Bastards" и "Tommy The Cat". Не след дълго намерих целия албум и оттогава Лес Клейпул ми е на олтара.
По онова време много ме забавляваше да го пускам на фенове на Мейдън и да ги дразня колко по-добър е Клейпул от Стив Харис.

Nirvana - Nevermind - 09.1991

Имах късмета, един месец след излизането му , някой да го донесе от Щатите на презаписана касетка, която и аз презаписах. Година-две по-късно си го купих и на оригинална касетка от Унисон (примерно).
И за този албум съм писал вече...

Целият текст за Nevermind ТУК

The Cult - Ceremony - 09.1991

Купих го на "оригинална" касетка от Златни Пясъци през август 1992. Но нямах касетофон и 2-3 дни седях предимно в колата на плажа, за да го наизустявам. Блажéн!

Апропо, обложката на сингъла "Fire Woman" от "Sonic Temple", беше първата картинка, която обмислих за татуиране. Бил съм на около 17-18 години. Докато се появят обаче тату-студиата в БГ, меракът ми мина, защото рисунката беше доста реднек - сърце и огньове. В последствие, когато вече имах много други татуси си я направих заради доброто старо време. Направих си и "Rain" от "Love", но така и не си направих посветени татуси на албумите от този Топ 25.

The Ramones - Mondo Bizzarro - 02.1992

И понеже казахме всичко на Рамонес, ето и един от последните. Този успях да си го купя на "оригинална" касетка скоро след като беше излязъл. Яд ме беше, че е толкова добър, а е само 30-тина минути.

Tool - Opiate - 03.1992

През 1992 си бях записал и един друг скейт-филм "Union Wheel – Right to Skate", където  едни яки типове караха на фона на "Hush" и "Part Of Me".
Дотогава не бях слушал толкова сложна яростна музика. Веднага ме грабна. Проверих името на бандата от финалните надписи и зачаках...

Suicidal Tendencies - Art of Rebellion - 07.1992

Групата, която успя с един албум да ме накара да забравя за всичките 5 предишни албума. Освен това е една от най-странните ми покупки - в Мичурин, на "оригинална" касетка, един месец след като е бил издаден албума!
Години по-късно направихме трампа с Гого Шведа - аз му дадох диск на "Join the Army", а той ми даде на "Art of Rebellion". И двамата мислехме, че другия се е прецакал.

Sonic Youth - Dirty - 07.1992

През октомври 1992, във Виена, си купих първия компакт диск ever. Струваше равнастойността на 50 кутии Marlboro 100s на онези цени в БГ.

А за албума не знаех нищо. Бях гледал само клиповете "Youth Against Fascism" и "100%." Във второто видео скейтъри правеха трикове и участваше Джейсън Лии, про-скейтър по онова време. Това беше достатъчно да рискувам с покупката, макар че със свито сърце се надявах поне 1/2 албум да става за слушане. Оказа се, че е най-добрият им албум, който съм слушал и до днес.

Alice in Chains - Dirt - 09.1992

Септември 1992 си правех презаписи на клипове от MTV, току що донесени от Германия. "Would?" нещо не ме грабна.
През 1995 на морето, Здравко Кофича ми пускаше непрестанно целия "Dirt", като противотежест на моето твърдение, че "Nevermind" е най-доброто от грънджа.
Невероятен албум, особено ако сефтето му ти идва на морето, леко наинхалиран, на 22 годишна възраст. A в трептящите листа на една топола гледахме клипове на "Down in a Hole" и "Rooster". Бяхме високо.

Rage Against the Machine - Rage Against the Machine -10.1992

Лятото на 1993 Гича немери някакъв откачалник, който освен това имаше студиен видеоклип на "Killing In The Name", където Зак Де Ла Рока/Роша/Роча беше с тениска на скейтове "FUCT". Останалото е дълга история.

Tool - Undertow - 04.1993

Първият Тул толкова ми хареса, че с нетърпение чаках втория да изскочи от някъде, което за мен се случи чак през 1996. Един авер го донесе от Щатите и отказа да ми го продаде. Поне ми го остави за няколко седмици да му се радвам, което аз правих 100-тина пъти.

Един ден си седях в стаята, слушах си Тулец и си майсторях подарък за жена ми - малко телено дърво, порастнало върху камък. Съсредоточен върху фината моторика, въобще не съм обърнал внимание, че албумът е свършил. Изведнъж концентрацията ми се пропука. Звуците които идваха от улицата - блеене на кози и сечене на дърва, нещо нормално за квартал Витоша по онова време, се оказа, че всъщност не идвали от улицата, а бяха в стаята ми. А ПРОПОВЕДНИКЪТ НАПРАВО МИ ИЗКАРА АКЪЛА!! Така се стреснах, че в стаята ми е влязъл човек, който изведнъж започна да говори зад гърба ми.... И в момента ме побиват тръпки като се сетя.

Когато дойдох в съзнание се оказа, че звуците идват от тонколоните, а това е скрит трак в албума. Не е 10-ти, а 69-ти! На диска е имало е 60 празни трака между 9-та и 10-та песен, но аз никога не бях стигал до там за да разбера. На плеърът са му трябвали 1-2 минути докато стигне до 69-та песен, която аз очевидно никога не бях чувал и ме изплаши яката.

Презаписах си CD-то барабар с празните 60 трака, за да ми напомня как ми изкараха акъла тия копелета.

INXS - Full Moon, Dirty Hearts - 10.1993

В началото на 1994 във Виена пуснаха филм от клиповете на песните от този албум. Бях слушал INXS и преди това, но в този албум нямаше празно. След няколко месеца си го намерих на Витошка за никакви пари, защото беше без кутия и обложка. Пазя си го.

MTV Unplugged

Тези два ънплъгта на мен ми вървят ръка за ръка - не можеш да минеш само с единия.

Nirvana - 11.1994
След смъртта на Кобейн МТВ постоянно излъчваха клипове от концерта. Допреди това изобщо не си представях, че Нирвана ще стават за слушане, ако са с кухарки. Ставаха даже повече.

Alice in Chains - 10.1996

Алис ин Чейнс по същия начин! И на тях това им е "последния" албум, и те се счупиха да свирят на кухо.

Мамя! Тези двата са "бестове", ама вие не обърнахте внимание.

Anthrax - Stomp 442 - 10.1995

Купих си го в началото на 1996 г, на "оригинална" касетка, от спирката на Графа, под "Големите сутиени", до безистенa. Точно си бях купил най-скъпия уокмен на света и не се разделях с него. Дори го слушах повреме на шофьорския изпит и с квестора се посдърпахме, защото мислеше, че преписвам. А аз му обяснявах, как се съсредоточавам по-добре на "Random Acts of Senseless Violence".
Най-добрият Антракс, ако питате мен.

Die Toten Hosen - Opium fürs Volk 01.1996

Излезе година след като се бях върнал в БГ и нямаше откъде да го намеря. Немски пънк в България по онова време?! - Забрави! Та Марио си го купи в чужбина и ми го даде си го запиша на CD.
Преди половин година си го намерих на оригинален немски диск за левче. Тия на сергията не знаеха какво продават!
А еленчетата от клипа с еленчетата си ги татуирах през 2003 г.

Die Toten Hosen – Auswärtsspiel 01.2002

За първи път чух песни от него през май 2004, на концерта на групата в София, в мазето на "О!Шипка". Година-две по-късно си го купих от музикалния магазин на Славейков (вече не съществува).
И до сега много обичам да се гъбаркам с продавачите в музикалните магазини, питайки ги какво имат на Ди Тотен Хозен. За 20 години само 2 пъти са ме изненадвали с отговор различен от "МГС@$Ш%*§ каквооо?!?!".

Auswärtsspiel е единият път.

* Бих включил и "Blaze of Glory" на Jon Bon Jovi, но ме е срам.

Dead-ска игра

Dear friends,

If you're reading this, then you have lived to see the weekend again, unlike many other people.

To celebrate this fact, I bring to your attention a fascinating game filled with interesting facts. You can also use it as family entertainment with your kids. Pleasure and fun are guaranteed. Let's dive together in to the result of mixing Rock'n Roll, mental weakness and strong opiates. :)  👨‍👩‍👧‍👦     📝   ✏️

___________________________________________________________________________

Мили преатели,

Ако четете това, значи отново сте се дочакали уикенда, за разлика от много други хора.
За да отпразнуваме този факт, предлагам на вашето внимание една увлекателна игра, изпълнена с интересни факти. Можете да я използвате и като семейно развлечение с вашите деца. Удоволствието и забавата са гарантирани. Нека заедно се потопим в резултата от смесването на рок'н'рол, слаба психика и силни опиати. :)  👨‍👩‍👧‍👦     📝   ✏️

Демони ООД

Най-страшните и ужасяващи демони не живеят под леглото, в дрешника, мазето или тъмната гора. Тези места са заети от демони, които имат нужда от тъма, сенки и ъгли - демоните от нисък клас, малки демончета, разчитащи на аудио-визуални дефекти. Те нямат сила да ужасяват истински. Разчитат на първичните детски страхове - страховете, които се превъзмогват и забравят. Те въздействат кратко и оставят след себе си забавни истории.

Истински злите пагубни демони идват, когато най-малко очакваш. Нападат ненадейно, посред бял ден, дори докато лежиш на плажа. Нямат 10 очи, 6 крака, нокти и раздърпани крила. Липсващата им форма е смразяваща. Без предупредителни скърцащи, пискливи звуци или тропот. Не се промъкват, не пълзят, не надвисват заплашително над твоята безпомощност. Никога не разбираш как са се материализирали направо в същността ти. Светкавично, без да ти оставят време да се подготвиш психически, да запалиш идейната си крушка или да оставиш вратата към съзнанието отворена, за да се процежда светлина.
Живият Ад, независимо от религията. Настръхнал опитваш да им избягаш, тичайки като насън - с всички сили, но все по-бавно и безнадежно. А те връхлитат с верните си хрътки, наречени Страхове. Догонен усещаш как започват да ръфат големи кървящи късове от душата ти, изсмукват жизнеността ти, пируват върху твоя разпадащ се свят. Абсолютно безмилостни, бързо разможаващи се и оставящи трайни белези, с които да напомнят, че пак ще се завъръщат. Завинаги.

Най-страшните и ужасяващи демони живеят в главата.

Фоелекса

Опитвам се да избягвам неприятните низки душици, идващи във всякакви опаковки и разфасовки. Всички нагли, мизерни духовно, омерзяващи ме селтаци. Непознати, фамилиаричещи на "ти" и пишещи ми на шльокавица. Всички, които ме заговарят, сякаш съм им градски или ме познават от съседния вход в квартал, чието име включва "предградия", "фабрики", "махала" или "дол". На практика се опитвам да избягвам 90% от населението.

Като цяло успявам. Не ходя по улиците, избягвам заведения, в които мога да ги срещна в големи поличества, не гледам телевизия и най-вече политика, "СФ ден и ношт", всякакви риалити формати, папараци, парцалаци и подобни.

От бреме на бреме обаче, си вкарвам по някой автогол и сам им се натрисам. После шумно страдам псувайки.
Последното ми прецакване е оелексът. Този отвратителен битак, този селски събор, този продавалник, това сметище. И не става въпрос за сайта и предметите, които се продават, а за голяма част от онези, които ровят там.
А аз какво правя там ли? Ами, не обичам да изхвърлям неупотребявани или почти неупотребявани предмети. Смятам че наистина биха свършили работа на някого. Смятам, че вместо да ми заемат място с години, биха могли да направят някого щастлив, особено ако е успял да си ги купи за 2-3-4 пъти по-ниска цена от магазините. И бездруго консуматорското в мен е повече, отколкото бих искал.
Грешката ми е, че контактувайки само с интелигентни същества, винаги подхождам и към другите по същия начин - като към интелигентни същества. Описвам цялата информация, която имам, правя проучване на цените и давам най-ниската, качвам много добри снимки и описвам всички детайли за евентуална сделка. Повечето пъти дори "печалбата" не е водеща, а нежеланието да изхвърлям полезни ресурси. А и времето и нервите ми струват повече от 30-тина лева.

И когато си направил всичко, както е правилно и както ти би искал да го видиш, получаваш съобщения от рода на:
"kvo ima kum nego"
"na 25 go plastam"
"barter"
"30 leva stava li"
"На виваком"
"коментар ?"
"statsionaren"
"25"
При това след като ВСИЧКО Е ОПИСАНО! Предложенията за цена дори не ги коментирам - намяване не с проценти, а с пъти. На вече намалените от мен с пъти. Без да провериш, без да се поинтересуваш...

Първосигнални примати! - "Маймун вижда банан - маймун иска яде банан!"
Едносекунден мисловен процес не протича. Едната с другата сива клетка не контактуват!


Сайтът не е виновен, че населението не става, аз съм си виновен, че влизам там - и в сайта, и в населението.