Да ви разкажа ли нещо?
Когато бях дете много обичах да карам колело. Ама много, не слизах от него. Годините бяха такива, че резервни части имаше рядко, надалеч, бяха скъпи (освен ако не ти ги купят вашите) и трудно се намираха. Затова аз, като малко по-буен и скоклив велосипедист, постоянно се налагаше да ремонтирам моето с подръчни материали и части от други велосипеди. ПО-СТО-ЯН-НО, сутрин, обед, вечер. На практика повече го поправях, отколкото го карах. Винаги нещо се чупеше - я контрата, я кормилото, я криви джанти, я курбели, я седалка, веригата постоянно падаше....
Поради изложеното по-горе, колелото ми беше супер Франкенсбирщайн, реквизит от Mad Max, Hell on wheels, ужаса на хората с фоточувствителна епилепсия. Рамка от Лястовичка, вилка от голямото Балканче, кормило от малкото Балканче, седалка и гуми от Пегас, грипове от Симсон и т.н. Въпреки това аз си го обичах и с омазани с грес ръце щастливо стисках кормилото.
Добре си спомням, беше лятна сутрин. Излязох да покарам след поредното разглоби-сглоби. Всичко беше ОК, колелото вървеше чудесно, нищо не тракаше, не опираше и нямаше луфтове. След няколко кръгчета из квартала стана ясно, че най-накрая съм го завършил! Вече не се нуждаеше от настройки, от крадени части и десетте универсални ключа, които носех със себе си. Имаше нужда, като всяко детско колело, само от това да бъде карано с радост.
Когато идеята, че вече всичко е наред изкристализира в главата ми, се почувствах празен. Вместо да съм щастлив бях огорчен. Перфектният момент бе убит от настъпването му.
Качих се на третия етаж на строежа на "Дома на книгата" и засилих колелото оттам. То се завъртя на 360 градуса във въздуха и падна на предна гума, която заедно с вилката се усука като дъга. Рамката също беше непоправимо изкривена и така приключи всичко.
Щом сте прочели текста до тук, заслужавате да научите какво е искал да каже авторът.
Ако отношенията ви с мен са достигнали точка на нормална достатъчност, не си мислете, че няма да метна колелото от третия етаж, само за да го видя как пада. Това, че ви харесвам, не означава, че няма да ви нараня. Това, че ми е хубаво с вас, не означава, че няма да се лиша от вас. Това, че с години усърдие, ден след ден сме градили връзка, не означава, че няма да я съсипя със замах. Липсата и страданието от загубата ви не биха ме спрели. Това, че ви предупреждавам, далеч не означава, че съм нормален.
Имайте едно наум, че това най-вероятно важи и за други хора. Може би и за вас самите.
