Като първокласник след училище се прибирах сам вкъщи. В редки случай баща ми успяваше в събота да си тръгне по-рано от работа и минаваше да ме вземе след часовете, за да се приберем заедно. Много обичах да прекарваме време двамата и тези изненадващи срещи ме изпълваха с огромна радост. В една от тези щастливи съботи той беше дошъл с колата за да отидем да приберем и майка ми от работа.
(*За тези които не знаят или не помнят - през ранните '80 все още се работеше и учеше и в съботните дни, предимно до обяд.)
Службата на майка ми беше близо до Горнобански път, което изглеждаше на светлинни години от "Попа" и като цяло пътуването с кола в онези времена си беше приключение.
Пристигайки във въпросното учреждение се оказа, че сме подранили и все още тече обедната почивка, целият личен състав беше в столовата. Някаква жена разпозна баща ми и ни информира, че майка ми все още се храни. Той ме изпрати да вляза вътре, да я намеря и да й кажа, че я чакаме отпред.
Всеки от вас е бил дете и всеки помни колко се е срамувал да бъде насред огромна тълпа, която е вперила поглед в него. Неудобство, срам, притеснение, окуърднес, ..... повечето от вас се чувстват така и до ден днешен. 😉
Та...! Нямам избор, влизам в столовата и тръгвам измежду масите да намеря майка си. А вътре обядват стотина човека. Те всички отегчени във вялите си служебни разговори и скучното си преживяне изведнъж виждат нещо различно, нещо което не принадлежи на обичайната картина. За мой срам това съм аз. И всички ме зазяпват за да видят при кого отива това дете. И аз не мога в срама си да сведа поглед, защото той ми е необходим за да търся майка си. И умирам от срам. И умирайки от срам се усмихвам и едвам се удържам да не се разхиля от срам. И вървя ли вървя по пътеките сред масите. И колкото повече вървя, толкова по-дълги стават те, като във филм на ужасите. И аз ужасно се срамувам.
Изведнъж, в края на столовата, майка ми се изправи и започна да маха за да я забележа. Аз вече въобще не мога да сдържам срамната си усмивка и решавам да я прикрия чрез правене на гримаси. Нали се сещате какви - от онези, с които малките деца дразнят бабите си, когато не могат да ги хванат тичайки около масата. Кривене на очите, надуване на бузи, плезене и въртене на език във всички посоки, обръщане на устни и всички изброени едновременно. Така прикрит зад налудничави физиономии, изминах останалата част от столовата. Въобще не си давах сметка, че ако е имало някой, който не ми е обърнал внимание, то вече със сигурност го е направил. Това, разбира се няма значение, защото аз съм спрял да се срамувам - от маймунджилъците вече никой не забелязва притесненото ми подхилване.
Стигнах до майка си с разкривено лице, казах й че я чакаме и тръгнах обратно по дългия път през столовата, продължавайки да кривя лицето си във всякакви възможни маски и гримаски.
(*За тези които не знаят или не помнят - през ранните '80 все още се работеше и учеше и в съботните дни, предимно до обяд.)
Службата на майка ми беше близо до Горнобански път, което изглеждаше на светлинни години от "Попа" и като цяло пътуването с кола в онези времена си беше приключение.
Пристигайки във въпросното учреждение се оказа, че сме подранили и все още тече обедната почивка, целият личен състав беше в столовата. Някаква жена разпозна баща ми и ни информира, че майка ми все още се храни. Той ме изпрати да вляза вътре, да я намеря и да й кажа, че я чакаме отпред.
Всеки от вас е бил дете и всеки помни колко се е срамувал да бъде насред огромна тълпа, която е вперила поглед в него. Неудобство, срам, притеснение, окуърднес, ..... повечето от вас се чувстват така и до ден днешен. 😉
Та...! Нямам избор, влизам в столовата и тръгвам измежду масите да намеря майка си. А вътре обядват стотина човека. Те всички отегчени във вялите си служебни разговори и скучното си преживяне изведнъж виждат нещо различно, нещо което не принадлежи на обичайната картина. За мой срам това съм аз. И всички ме зазяпват за да видят при кого отива това дете. И аз не мога в срама си да сведа поглед, защото той ми е необходим за да търся майка си. И умирам от срам. И умирайки от срам се усмихвам и едвам се удържам да не се разхиля от срам. И вървя ли вървя по пътеките сред масите. И колкото повече вървя, толкова по-дълги стават те, като във филм на ужасите. И аз ужасно се срамувам.
Изведнъж, в края на столовата, майка ми се изправи и започна да маха за да я забележа. Аз вече въобще не мога да сдържам срамната си усмивка и решавам да я прикрия чрез правене на гримаси. Нали се сещате какви - от онези, с които малките деца дразнят бабите си, когато не могат да ги хванат тичайки около масата. Кривене на очите, надуване на бузи, плезене и въртене на език във всички посоки, обръщане на устни и всички изброени едновременно. Така прикрит зад налудничави физиономии, изминах останалата част от столовата. Въобще не си давах сметка, че ако е имало някой, който не ми е обърнал внимание, то вече със сигурност го е направил. Това, разбира се няма значение, защото аз съм спрял да се срамувам - от маймунджилъците вече никой не забелязва притесненото ми подхилване.
Стигнах до майка си с разкривено лице, казах й че я чакаме и тръгнах обратно по дългия път през столовата, продължавайки да кривя лицето си във всякакви възможни маски и гримаски.
........
Тя бързо ме повлече стискайки ме над лакътя. Искаше да се отдалечим възможно най-бързо от витрините на помещението за хранене. По пътя тихо съскаше и ме заплашваше през зъби. Баща ми, неразбиращ какво се случва, вървеше учуден след нас.
Приповдигнатото ми настроение и радостта от предстоящия уикенд, прекараното с баща ми време, пътуването с колата и факта, че прибираме мама от работа, изчезнаха още с първия шамар. Бяхме излезли от полезрението на обядващите колеги.
- А бе, ти нормален ли си, бе?! Идиот ли си, какъв си беее?!?! (ПЛЕЕС!) Как можа да ме изложиш така пред цялото предприятие, бее!? Не те ли беше срам, бее!? (ПЛЕЕС!)
- Какво става тук? - догони ни баща ми.
- Попитай сина си! - крещеше тихо тя. Мина през цялата столова правейки се на идиот! Кривеше си лицето. Колегите сега мислят, че детето ми е слабоумно!!
И продължи:
- Как можа така да ме изложиш пред цялото предприятие, бее!? Не те ли беше срам, бее!? (ПЛЕЕС!) КАК НЕ ТЕ БЕШЕ СРАМ? КАК НЕ ТЕ БЕШЕ СРАМ!?!
Приповдигнатото ми настроение и радостта от предстоящия уикенд, прекараното с баща ми време, пътуването с колата и факта, че прибираме мама от работа, изчезнаха още с първия шамар. Бяхме излезли от полезрението на обядващите колеги.
- А бе, ти нормален ли си, бе?! Идиот ли си, какъв си беее?!?! (ПЛЕЕС!) Как можа да ме изложиш така пред цялото предприятие, бее!? Не те ли беше срам, бее!? (ПЛЕЕС!)
- Какво става тук? - догони ни баща ми.
- Попитай сина си! - крещеше тихо тя. Мина през цялата столова правейки се на идиот! Кривеше си лицето. Колегите сега мислят, че детето ми е слабоумно!!
И продължи:
- Как можа така да ме изложиш пред цялото предприятие, бее!? Не те ли беше срам, бее!? (ПЛЕЕС!) КАК НЕ ТЕ БЕШЕ СРАМ? КАК НЕ ТЕ БЕШЕ СРАМ!?!
И как да й обясня, че аз от срам го правех.
........
Като тийнейджър открих "пънка" като отношение към живота и околните. Започнах да се обличам като скитник, пробих си ушите, пуснах си Мисфиц-бретон и повече никога не се срамувах. Т.е. срамувах се, но знаех как да го прикривам. Когато влезех в помещение пълно с непознати които ме гледат, просто започвах да правя гримаси, плезех се, показвах среден пръст или виках "Кво бе?!". Всички си казваха "Мани го тоя, тоя е пънкар!" и спираха да ми обръщат внимание. След това каквото и да направех се приписваше на това, че съм пънкар. Или идиот.
И до днес в подобни ситуации се ръководя от мантрата си "Ако те е срам да влезеш в стая с непознати - съблечи се гол."
И до днес в подобни ситуации се ръководя от мантрата си "Ако те е срам да влезеш в стая с непознати - съблечи се гол."
